01 септември 2019

Едно разследване на Джон Кийл в Пойнт Плезънт

През тази година многократно съм споменавал книгата "Паспорт за Магония" на Жак Вале, освен това публикувах и редица случаи описани в нея. С право мога да кажа, че това е една от най-великите книги в областта на паранормалното. Миналият месец завърших четенето на "Предсказанията на Мотман" от Джон Кийл. Това е друга също толкова велика книга, а може би дори по-добра от класиката на Вале! През юли публикувах един откъс от нея, сега е време за още един - по-дълъг и поне за мен по-интересен. Харесва ми как Кийл търси рационални обяснения, но е готов да приеме и по-фантастични варианти за ставащото.

Съответната глава започва с това как Кийл интервюира няколко свидетели от американския град Пойнт Плезънт, които са виждали съществото станало известно като Мотман. Пропускам тази част и започвам превода от по-интересните моменти.

След като записах техните индивидуални истории, решихме да се насочим към фабриката за тротил, за да хвърля за първи път един поглед на мястото.

Забележка за незапознатите с историята на Мотман. Изоставената фабрика за тротил се намира извън Пойнт Плезънт и в района около нея за първи път е бил забелязан Мотман.

Тръгнахме с автомобилите към 9 вечерта. Полицията бе заключила старата порта водеща към мястото, но за нас не представляваше проблем да се промушим през оградата. Нощта бе тъмна и облачна и старата сграда бе една черна маса насред фона. Събрахме се пред главния вход. Тълпите любопитни, които последните седмици са се събирали тук, с надеждата и те да видят Мотман, ги нямаше. Бяхме сами...всичко на всичко 10 човека. Носех мощен фенер. За мен това бе просто поредната изоставена стара сграда. Аз отдавна бях свикнал да се провирам сам из такива места, но сега ме притесняваше това, че другите от нашата малка експедиция бяха обзети от страх. Изнервеността им беше съвсем реална. Само Кони и Кейт се съгласиха да влязат с мен вътре в сградата. Останалите останаха да ни чакат навън.

Тримата навлязохме в съборетината. Кони бе в добро настроение и се шегуваше. Кейт бе мълчалива. Вътрешността на сградата бе пълна с парчетии и боклуци. Тишината се нарушаваше единствено от мекия звук на капеща вода. На пода имаше големи ръждясяли бойлери. Аз насочих фенера си във вътрешността им. Мотман не се спотайваше там. Аз се изкачих по металната стълба и разгледах наоколо. Дори гълъбите бяха изоставили това място.

Тръгнахме да излизаме от сградата. Аз водех отпред с моя фенер. Когато влязохме в по-малкото помещение, в което се намира изходът за навън, Кони погледна назад и издаде уплашен вик.

"Тези очи! Той е тук!"

Жената изпадна в пълна истерия и започна да плаче неконтролируемо. Нямаше и помен от смелото весело момиче от преди малко. Кейт и аз веднага я изведохме навън.

"Видях тези очи - две големи червени очи - до стената отзад" - Кони успя да промълви.

Докато всички се бяха събрали и се опитваха да я успокоят, аз се втурнах обратно в сградата. Стената в далечния край в помещението с бойлерите бе празна. Нямаше нищо тук, което да може да е отразило светлината от моя фенер. Отново претърсих сградата отгоре до долу и отново не намерих нищо.

Когато излязох навън, видях, че е дошъл и местният полицай Алва Съливън. Също като другите и той не искаше да ме придружи вътре в постройката. Те всички гледаха през оградата към полето от другата страна.

"Мисля, че видяхме нещо от другата страна" - Мери Хайър обясни - "висока тичаща фигура. Ти ли бе това?"

"Не...аз не съм излизал от сградата"

"А какъв беше този звук докато ти бе вътре?" - попита Мейбъл Макданиел.

"Какъв звук?" - бе отговоът ми.

"Метален и кух. Силен звук. Като парче метал което пада чак от горе до долу.

Всички бяха чули звука...освен мен. А и нищо не бях направил вътре, за да причиня такова кънтене.

Кейт заведе Кони, все още плачеща, до тяхната кола.

"Моля ви, нека се махнем от тук" - тя пожела на глас.

"Аз кървя!" - Мери Малет внезапно каза, притискайки едното си ухо с ръка. Аз я осветих с фенера, действително малка стрийка кръв изтичаше от ухото ѝ.

"Чухте ли нещо друго" - попитах. Те поклатиха глави.

"Не, но чувството тук не е добро, нали?" - каза Мери Хайър - "подтискащо...тежко".

Трябваше да се съглася с нея, нещо действително не беше наред. Стив Малет отведе съпругата си на страни. Вече имахме две жени в пълна истерия!

"Наистина ли видя някого в полето?" - попитах тихо полицай Съливън.

"Трудно ми е да кажа. Може да е било животно. Сърна или нещо подобно."

Цялата група беше вече на границата на пълната паника. Виждах, че чувствата им са истински. Не беше поза, нещо от рода "О, колко е страшно!". Аз не съм герой, но не споделях техния страх. Кървящото ухо на госпожа Малет подсказваше, че въздушното налягане внезапно се е изменило. При Кони изглежда ставаше въпрос или за халюцинация или за отвътсенивен бегъл поглед към нечии плашещи очи. Металическият звук не е бил отвътре на сградата, иначе и аз щях да го чуя. Идвал е някъде от друго място. Може дори да е бил предизвикан от внезапната промяна в налягането. Погледнах към тъмното небе, не се виждаше и една звезда.

Натоварихме се всички в колите и се прибрахме в дома на Макданиел. Ухото на Мери Милет бе спряло да кърви. Кейт закара все още треперещата Кони у тях. А аз бидейки пълен идиот реших да се върна сам в района на фабриката за тротил, за да огледам още веднъж. Бе вече доста след полунощ, а аз безцелно карах насам-натам по черните пътища. Мотман не изскочи от храстите и не каза "Па!", но определено имах любопитно преживяване. Когато преминах определена точка по един изолиран път, аз внезапно бях обладан от страх. Настъпих газта и след няколко десетки метра страхът ми изчезна така внезапно, както се беше появил. Продължих да шофирам и в един момент се върнах на същото място. И отново вълна от неконтролируем страх ме заля. Бързо се отдалечих от мястото, след това спрях колата озадачен. Защо тази част от пътя предизвикваше такъв ефект? Аз обърнах и бавно се насочих обратно опивайки се да забележа някакви ориентири като дървета, колове на огради и т.н. Отново след като достигнах определената точка, косата ми се изправи и аз се почувствах истински уплашен. Когато достигнах до другия край на тази зона, аз спрях и излязох от колата. Въздухът беше перфектно неподвижен. Не се чуваше никакъв звук...нито дори повикът на някоя птица. Спомних си за часът на тишината, който се спуска внезапно над джунглата около 2 през нощта. Всички животни, птици, дори насекоми притихват за около два часа. Ако не си привиквал, тази внезапна тишина може да те събуди от дълбок сън.

Насочих се пеша към тази "зона на страха". Бях напълно спокоен докато не пристъпих с една крачка в зоната. Почити се паникьосах и за малко да побегна, но си наложих воля да продължа оглеждайки се бавно. Към този момент вече се бях замислил, че може би вървя през поток от ултразвукови вълни и няма от какво наистина да се страхувам. След като извървях няколко десетки метра, аз явно излязох от зоната и всичко беше отново нормално. Сега трябваше да се върна обратно през проклетата зона, за да стигна до моята кола! Беше твърде тъмно и не бях добре запознат с района около фабриката за тротил, за да се опитам да заобиколя покрай тази зона на страха. Макар да знаех, че е безопасна, нямах желание пак да минавам през нея. Дори обмислях дали да не остана от тази страна на зоната до сутринта. Най-накрая си наложих воля и преминах още веднъж през този невидим поток.

През деня се върнах на същото място. Зоната на страха бе изчезнала. Огледах се за електрически далекопроводи, радио-кули, каквото и да било, което можеше да предизвиква такъв поток енергия. Нямаше нищо. А дневния ми оглед на изоставената фабрика отново не откри нещо, което Кони може да е сбъркала за очи.


Няма коментари:

Публикуване на коментар