18 януари 2017

Спиритическите сеанси на Петко Венедиков

Първо - големи благодарности на хората, които ми обърнаха внимание на този пасаж от спомените на юриста Петко Венедиков. Това е поредното доказателство, че с паранормални явления не се занимават само "хаховци", ами и много разумни и уважавани хора. Когато някой си позволи отново да се присмее на свръхественото, покажете му настоящата статия.

Иначе за незапознатите:

Петко Йорданов Венедиков е роден през 1905 година в София във видния български род Венедикови. Баща му е видният български генерал и военен историк Йордан Венедиков. Брат е на археолога Иван Венедиков. Кръстник на Петко Венедиков е големият български политик Димитър Петков, който е кум на родителите му. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“ през 1928 година, а от 1936 година е професор в университета. Декан на Юридическия факултет в периода 1940-1941 г. и 1943-1944 г. Автор е на редица научни трудове в областта на правото. През 1949 г. му е отнето по болшевишки тертип от новата отечественофронтовска власт правото да преподава по политически причини, но проф. Венедиков продължава да работи на научното поприще. Работи и като адвокат от 1949 г. до 1959 г., като е пенсиониран от адвокатурата отново по политически причини. Умира през 1995 година. (Wikipedia).

За мен беше дори двойно по-интересно да прочета тези спомени, знаейки че спиритическите сеанси са се провеждали по времето на болшевишката диктатура в България. Въпреки опитите на властта да сложи всичко и всеки в определени рамки и калъпи, хората са проявявали самоинициатива и са се занимавали с неща отричани от "научния материализъм".

Мисля, че не нарушавам ничии авторски права като копирам този текст - електронния вариант на книгата със спомени на Венедиков е качен в Интернет от самите негови наследници и те я разпространяват безплатно.

*******************

През тези години възможностите за разнообразно прекарване на свободното време бяха много ограничени. Съветска литература, съветско кино, съветска музика – това господстваше навсякъде и служеше за образец на българските автори. Съветската наука беше, разбира се, първата в света, руски изобретатели бяха изобретили какво ли не. Адам и Ева, криейки се в райските храсти, докато мислят, че са сами, чуват шум и пред тях се изправя едно същество: “Я Иван Иванич, самый первый человек в мире.” Слушахме Би Би Си, колкото можеше да се чуе при силното заглушаване, разменяхме си новини и критики при сигурен събеседник, изказваха се надежди как ще се развие политиката занапред, нашепваха се вицове – някои остроумни, други плоски, но все пак слушани с удоволствие. Но имаше едно прехубаво и достъпно удоволствие: излетите в планината. С Мария гледахме да излизаме на Витоша всеки неделен ден. И сега си спомням със съжаление тези хубави дни, когато се скитахме по високите пътеки, като избирахме безлюдните места. Там обядвахме на някое сенчесто място, от което има хубав изглед. В еднодневката ми имаше хляб, домати, пиперки, по едно яйце, една кутия рибна консерва: никой обед не ми се е виждал по-вкусен. Там нямаше Сталин, Димитров, комунизъм, ОФ.

Между това, в първата година на адвокатстването ми, когато имах повече свободно време, стана така, че се заловихме и със спиритизъм. На булевард “Евлогий Георгиев”, който се казваше тогава “Телман”, край реката живееше едно семейство Николови, Мария се познаваше с жената, Вера, от преди да се оженим, а аз се познавах с мъжа, Светлю, от студентско време. Веднъж, като бяхме на гости у тях, стана дума за спиритизъм и Вера ни каза, че тя има медиумски способности и е устройвала с приятели сеанси. Но, според нея, това било несериозно занимание, към него били прибягвали за развлечение.

Аз като дете имах влечение към разкази за свръхестествени същества и явления. Тогава бях чувал, не знам как (у нас не се говореше за такива работи), че възможно е да се води разговор с духовете на мъртвите чрез масичка, която дава отговори с почукване. Спомням си даже, че с Васинка и Колчо, братовчедите ми, направихме безуспешен опит да накараме една масичка да заговори. Малко по-късно четох със страх книгата на френския астроном Камил Фламарион “Незнайните сили на природата”, която намерих в библиотеката на вуйчо Павел (тя беше негово издание). Това беше описание на спиритическите сеанси, които Фламарион беше правил с медиума Евзапия Паладино. Прочитайки няколко страници, толкова се наплашвах, че хвърлях книгата, но после пак се залавях с нея. Такова четене ме довеждаше почти до замайване. За щастие, попаднах на някои страници, в които Фламарион описваше как е уловил медиума си в измамливи действия. Тогава, без да му мисля много, реших, че всичко това е измама и с това решение се освободих от страховете, които ме бяха налегнали.

По-късно, като професор, аз се бях заинтересувал пак от странните явления, които се наричат общо парапсихологически. Не бях имал време да се занимавам систематично с тази материя, чужда на моя предмет, но все пак бях прочел в Университетската библиотека няколко книги, които се отнасят до нея. Особено впечатление ми беше направила книгата от един шведски лекар, директор на болница (“Zauberei und Aberglaube”, името на автора не помня). Тази книга, един солиден том, хубаво издание, беше написана съвършено скептично. Авторът отричаше четенето на мисли, телепатията и предсказването на бъдещето, и, разбира се, и спиритизма. Той обясняваше многобройните случаи, които споменаваше, или отричайки факта като недостоверен, или виждайки в него фокусничество, самоизмама, хипноза и прочие и обясненията му на много места бяха убедителни, на други все пак съмнителни: същественото е обаче, че той беше убеден и дори, по моето впечатление, предубеден в неверността на тези явления. Но това, което ми беше направило силно впечатление, беше, че след изложението си срещу спиритизма, твърдо отрицателно, той беше сложил една добавка – мисля, от три страници и доколкото си спомням, с дребен шрифт. В нея твърдеше, че все пак трябва да каже, че има и някои случаи, на които той трябва да признае, че не може да даде обяснение. Отнасяше се до опитите, извършени от Кралското дружество за психологически изследвания в Лондон с една американка-медиум. Тези опити, извършени при условия, които изключват всяка измама, бяха дали забележителни резултати, които авторът излагаше добросъвестно. Тези страници, у един автор, толкова категорично отрицателен към парапсихологическите явления, бяха наистина забележителни. Аз си казвах тогава, че ако бих имал възможност, бих извършил няколко опита със спиритични сеанси от чисто научна гледна точка. И сега ми се явяваше такава възможност с тази Вера Николова.

Така жена ми и аз се съгласихме с Вера да извършим с нея няколко сеанса, които да се ръководят от мене – сеанси уж с чисто научна цел. Спиритическите сеанси с Вера, и изобщо в днешно време, се извършваха много различно от сеансите с говорещата масичка, за които бях чувал и чел някога. На масата се поставя един голям бял лист, на който е начертана голяма окръжност. На нея са написани буквите от азбуката, цифрите от нула до девет и думите “да”, “не”. На листа се поставя една лека порцеланова чашка за кафе, на която слагат по един пръст всички присъстващи. При сеанса чашката изписва с движенията си от една буква до друга отговора, който се дава.

Беше решено, че през сеансите няма да се задават въпроси за бъдещето. Това поисках с оглед на това, което бях чел за сеансите на Кралското дружество с американката. Преди да я доведе в Англия за тези сеанси, дружеството беше изпратило до Съединените щати двама свои членове (и то двама, които успешно били разобличили в Индия сеансите с известната Блаватска), за да проверят, дали медиумът заслужава внимание. Те докладвали, че при сеансите всички отговори за бъдещето се оказали неверни, а от другите отговори една част (мисля, около половината) били също неверни, но другите били верни и удивителни. Разбира се, от един посредствен медиум като Вера не можех да чакам отговори, които и американката, която е отговаряла в транс, не е могла да даде.

И така, една вечер се събрахме у Вера – ние, тя и мъжа й и още дъщеря й с една приятелка. Листът с буквите беше разгърнат на масата, всички ние турихме по един пръст на чашката в средата му и зачакахме. Бях доста неспокоен. Трябваше да чакаме, докато чашката се раздвижи, това щеше да значи, че има дух, който иска да говори с нас. Наистина след малко усетих, че тя потрепва под пръста ми, направи няколко къси движения. “Има ли някой дух?” Отговор “Да!” Следващият ми въпрос: “Кой е?” И неочаквано чашката под пръстите ни направи един кръг и почна да избира буквите: “Майка ти.” Това ме смути страшно. Никога не бях мислил да викам духа на майка си и не бих си позволил това. Както бях смутен, не помня дали я попитах иска ли да ми каже нещо или просто замълчах в смущението си. Във всеки случай, чашката написа: “Помниш какво ми обеща, нали?” И като не отговарях, чашката описа един кръг, когато стигна до моето место се отклони на половина сантиметър към мене, върна се, направи нов кръг, повтори същото пред жена ми и после движението замря.

Отидох си развълнуван. Беше ли майка ми, която ми беше задала този въпрос и която се беше сбогувала така с мене и с Мария? И бях ли обещавал нещо? Не можех да си спомня. После питахме сестра ми Бисера помни ли тя. Тя ми каза само това: “Единственото нещо, което мама е искала от тебе, е било да не се занимаваш с политика.” Това беше вярно, и преди Девети септември, и след него (тя умря в 1946 година) тя ми е казвала това; аз, впрочем, нямах никакво намерение да се занимавам с политика. Това е всичко, което мога да кажа по този пръв разговор чрез чашката и листа. По-нататък никога на листа не се е обаждала “майка ми” и аз не съм я викал.
Съжалявам, че не съм водил тогава дневник за резултатите от сеансите. Това, което си спомням със сигурност сега, след толкова години, излагам по-долу.

Получих верни отговори на всички въпроси за неща, които ми са известни и мисля, че не се получи верен отговор изобщо на въпроси за неща, които не са известни на никого от участниците.

Отговорът не можеше да изхожда от никого от участниците, защото питах за неща, които са известни само на мене.

Няма защо да казвам, че аз не съм насочвал съзнателно чашката да изпише отговора. Трябва да добавя още и това, че дори да бях искал да изпиша отговора с чашката, това бих могъл да направя много бавно, защото трябва да търся нужната буква в кръга. Обаче чашката обикновено изписваше отговора достатъчно бързо, а в някои случаи с такава бързина, че едва успявах с очи да видя на коя буква се е спряла. Ако сам бях насочвал чашката към буквите, бих бил в положението на човек, който се мъчи да пише на машина за пръв път. Още има и това, че отговори на мой въпрос се получаваха и без да държа пръста си върху чашката.

От чие име се даваха отговорите? Винаги от името на умрял човек. Често път този човек беше повикан от нас поименно, в други случаи той се обаждаше, без да е бил повикан (както беше в първия случай с “майка ми”). Това, което чашката изписваше, не винаги беше конкретен отговор на наш въпрос, а често беше просто изявление на “духа”, който говори.

Имаше един студент от Варна, турчин, Фикрет, познат на всички, които участвахме в сеанса. Той беше влюбен в Мария, преди са се познавам с нея. Арестуван от Държавна сигурност, бе върнат на родителите му като труп в затворен ковчег, уж умрял от заразна болест. Повикахме Фикрет и той се яви веднага и заговори на листа. С къси бързи изречения той захвана да рисува една драматична картина: лежи изоставен в някакво помещение съсипан, ключицата му е строшена, мъчи го жажда... Разказът беше много жив и в сегашно време, като че той преживяваше сега събитието. Всички вярвахме, че Фикрет е загинал при изтезанията в Държавна сигурност, но никой не беше си въобразявал картината, която ни се написа на листа и с подробности, като тази за строшената ключица. Мога да кажа само, че колкото се отнася до жаждата, бях чел някъде, че след изтърпяване на побой се усеща силна жажда. Никога обаче не съм размислял как е загинал Фикрет.

Друг любопитен случай, когато получавахме спонтанни изявления. В сеанса участваше и младата дъщеря на Вера, момиче, влюбено в някой си Рафаел. Слагаме пръсти на чашката, тя почва да се движи. “Кой е?” Получаваме отговор “Тапа Хошо”, чашката ни обяснява, че той е “дух на любовта”, бил японец, живял в XVII век и се бил самоубил от любов. Тапа Хошо започва да ни говори за дъщерята на Вера: “Съдбата на това момиче е написана със звезден прах в небето. Тя ще го събере с любимия Рафаел”. После той се обърна последователно към всяка от останалите три жени, които участваха в сеанса: казваше името й и три изречения за характеристика. Сега не мога да си спомня ясно думите му, помня добре само това, че приятелката на Вера, която участваше, беше наречена “птичка, на която са взели пиленцата” – тя беше разведена жена и съдът беше оставил на мъжа й децата, изказването беше за нея много тъжно.

Мога да кажа още и това, че завързването на разговор чрез чашката не винаги се удаваше лесно. Понякога се случваше да получаваме само разбъркани движения на чашката или думи без смисъл. Приличаше ми на това, което става, като въртиш бутона на радиото и се мъчиш да хванеш на къси вълни една станция. Още трябва да кажа, че отговорите понякога ни се даваха спокойно, понякога обаче чашката показваше явна нервност: вместо спокойно да отива от една буква към друга, тя почваше да прави с голяма бързина кръгове по листа и когато почне да посочва букви, просто скачаше от една буква на друга. Отговорите можеха да бъдат дадени и неприязнено.

Трябва да кажа, че когато ние се преместихме да живеем при баща ми и връзката ни с Николови отслабна, сеансите с Вера спряха. Обаче още преди това ние с Мария в стаята си бяхме установили, че чашката може да се движи и когато само ние двамата с нея сме си поставили там пръстите: оказваше се, че и Мария има способности на медиум до известна степен. Така правих с нейна помощ сеанси с подобен резултат. Веднъж бях получил писмо, че ми пращат от провинцията пълномощно за две дела. Вълнуваше ме доста дали ще мога да се явя по тези дела, сега не помня каква беше причината за вълнението ми, но реших да попитам за тях чашката. Получих само думи без съдържание, в които обаче на две места стоеше името Василев. Това не ми казваше нищо. После, като отидох да проверя делата, видях, че не мога да се явя, понеже адвокат на противната страна беше Васил Василев, а тогава адвокати от един колектив не можеше да бъдат противници.

Един забавен случай на сеанс с Мария беше в Пазарджик, където тя беше отишла с малката Теодора за известно време и аз отивах при тях в събота следобед и се връщах в неделя с нощния влак. Седим двамата с нея един горещ следобед в “зимната градина” – така се казваше едно остъклено помещение при входа в бащината й къща, което заемаше широката площадка над стълбата за входната врата; там беше пълно с хубави лимонови дръвчета и с други растения. Баща й и майка й бяха отишли някъде на гости, брат й и сестра й също не бяха в къщи, Дорчето спеше, и ние, седнали до масичката там, разгънахме листа с буквите, за да прекараме времето в един сеанс Отговори получавахме лесно, разговорът беше незначителен и на мене ми дойде на ум да направя един нов опит. Питам нашия събеседник на листа може ли да ни покаже, че е при нас, без чашката и листа: може ли да направи нещо материално. Отговаря ми се категорично “да”. Предлагам тогава на този, който ми говори, да направи нещо, за да разберем, че е тук. Чашката казва “да”, “да”, аз чакам, но не става нищо друго освен това, че тя започва да се върти по листа нервно с голяма бързина. Няколко пъти повтарям това, все получавам отговор “да”, но резултат само този, който казах. И както следяхме напрегнато какво ще стане с чашката, изведнъж много силен звън на електрически звънец ни накара да подскочим. И двамата не знаехме да има звънец в тази къща. Бях смаян: откъде този звън в такъв момент? Обяснението излезе просто. Тъст ми и тъща ми си били поставили една звънчева жица между вратата на градината и къщата, като турили силен звънец между листата. Така, когато някой ги търси, можел да иззвъни на вратата на оградата; дотогава нито веднъж този звънец не бе използван. Този ден обаче тъст ми и тъща ми, връщайки се в къщи, решили да ни предупредят, че идат, и сега се явиха ухилени пред нас, които още не бяхме успели да се съвземем от изненадата. Един неизвестен звънец, който почва да звъни със всичка сила над ушите ти, може да стресне човека, особено когато този човек чака да получи от духа знак, че наистина присъства.

Тези сеанси бяха прекъснати от нас от много години, когато аз бях пенсиониран и се намерих в доста неприятно положение, без никаква работа и с много малко пари. Тогава от нямане какво да правя поисках да продължим с Мария сеансите и направих с нея четири-пет. Те обаче взеха неприятен ход. Повикан или неповикан поименно, явяваше се като събеседник онзи Фикрет, за когото говорих вече. Понякога даже чашката почваше да говори от името на друг някой, повикан от нас и след два-три отговора разбирах, че говорим пак с Фикрет. Той настояваше да говорим с него. По-лошо беше, че разговорът вървеше неприятно, струваше ми се, че в думите му прозира, че го е яд на нас. Забелязах, че след сеанса и Мария изпадаше в потиснато състояние, и това главно ме накара, без да й казвам нищо, просто да престана с тези сеанси.

По-нататък, след още доста години, сме правили два-три сеанса по молба на гости, с които е ставало дума за тези явления, без нищо забележително. Такива сеанси могат да имат и неприятни последици. Така, на един от последните сеанси Колчовата жена Цветана, по чието искане бяхме повикали духа на първия й мъж, насърчена от това, че в разговора с него на листа той я наричаше “Цвета”, както само той я бил наричал, въпреки моите предупреждения поискала (аз не забелязах) да й се каже кога ще умре. Чашката написала “83”. Нищо за момента, но след време, когато тя наближи 83 години, я бяха хванали големи страхове, че смъртта иде. Тя мина тази фатална възраст, но тогава реши, че “83” значело 1983 година, и оттук нови страхове, когато тази години наближи. Тя мина благополучно и 1983 година, макар и постоянно болна, погреба здравия си мъж и още е жива.

Какви са заключенията ми от моите опити с тези сеанси? Резултатът е скромен. Аз останах убеден: 1. Ние водехме разговор с личност, различна от всеки от участниците в сеанса, със съзнание, различно от съзнанието на всеки от тях. 2. Нашият събеседник можеше да съобразява и да ни даде съответен отговор на запитванията. 3. На въпроси за факти, известни на някого от участниците, той даваше верен отговор, и често пъти много неочакван. Дори можеше да се получи отговор и за забравени неща. 4. Нашият събеседник беше способен на емоции. При труден или неприятен въпрос спокойното движение на чашката се обръщаше в описване на кръгове с голяма бързина, просто се чувстваше напрежението у събеседника ни.

Това е, което смятам, че съм установил сигурно, аз изпущам всичко, което в паметта ми е не напълно сигурно. Колкото се отнася до обяснението, размислял съм доста по него, но не смея да формулирам никаква хипотеза. Черковата, особено католическата, учи, че на тези сеанси се разговаряме със Злия дух, и забранява на вярващите да участват. Аз не виждам много добре каква полза има дяволът да се разговаря по такъв начин с нас. Навярно тази забрана е свързана с общата забрана на гадаенето. Разпространеното убеждение у тези, които прибягват до спиритически сеанси, е, че говорят с духовете на мъртви (което не значи още, че духът е непременно на този човек, от чието име говори). Колкото се отнася до опити на изследователите, доколкото аз четох на времето по този въпрос, нито един не е задоволителен. Въпросът се усложнява и поради това, че тези явления мъчно могат да се отделят от други парапсихически явления, като телепатия, прорицание.

През по-нататъшните години много се говореше за знаменитата Вангя от Петрич. Чувах много неща да се разказват. Но първият несъмнено достоверен разказ беше на моя съканторник Петър Герганов, млад адвокат, ревностен партиец. Той беше ходил два пъти в Петрич за едно наказателно дело. След втория път ми разказа, че когато отишъл първия път, родителите на неговия клиент (който бил в затвора) му казали: “Ние питахме Вангя и тя каза: Ще го осъдят, но на колко, не мога сега да ви кажа. Питайте ме в деня преди съда.” Сега, като отишъл за заседанието, те му рекли: “Вангя каза, че ще го осъдят на две години. – И на толкова го осъдиха”, каза Герганов.

Другият случай чух една вечер в кантората на покойния адвокат Комитски. Аз бях пенсионер и той ме покани след работното му време да отида при него, защото имал една дамаджана хубаво вино. В кантората дойде една жена към четиридесет и пет години, с вид на работничка. Комитски ми я представи като бивша партизанка, сега началник на цех в “Малчика”. Тя ни разказа историята, която следва. След Девети септември тя и “нейният другар” минавали през Петрич. Като били чули за Вангя, тя предложила да идат да говорят с нея. Защо не? Обадили се в дома й. Вангя казала: “Да влязат, но да си остават пукалата.” Влезли, завързал се разговор. Вангя казала на посетителката за нейното семейство, родители, братя, сестри, и й рекла. “Когато ти отиваше на среща с Тано Цолов се подхлъзна в река ... Оттогава на дръжката на пукалото ти има белег.” После й казала: “Във вашия двор на село има едно голямо дърво. На толкова и толкова крачки от него към къщата е заровена една пушка. Тя е на ..., когото убиха при еди-коя си река.” Нашата събеседничка продължава: “Излязохме, взех си револвера, гледам: наистина на дръжката има белег. Казвам на моя другар: Не мога да търпя, да вървим на село да видим за пушката.” Когато отишли в селото й, тя намерила наистина закопаната пушка.

Преди две-три години, когато перестройката в Русия беше започнала и оказваше влияние и у нас, телевизията даде един любителски филм, снет от професор Шипковенски, който се е занимавал с Вангя. Той беше заснел разговори на Вангя с клиенти. Направи ми впечатление, че в началото на разговори с клиенти Вангя, започвайки да говори за семейството на клиента, беше несигурна и даваше едно-две погрешни имена, докато попадне на истинско име: след това отговорите й ставаха сигурни и верни. Това ми напомняше моите сеанси, когато чашката почваше несигурно, даваше отделни несвързани думи, докато започнеше гладко. След снетото от професор Шипковенски телевизията даде мненията на трима психиатри и двама психолози. За мое учудване, лекарите обявиха отговорите на Вангя за измама, като се позоваваха на това, че тя се нагаждала към клиента си и с несигурни отговори разбирала какъв отговор да даде на края. Това беше съвсем абсурдно. Аз знам, че има фокусници, които в цирка “четат мислите” по такъв начин. Фокусникът разговаря с клиента и следи израза му и по незабележимите трепкания на израза се насочва към правилния отговор. Но нищо такова нямаше в случаите с Вангя. При това тя е и сляпа и невъзможно й е да постъпва по метода на фокусника. Впрочем, психиатрите по начало не са и компетентни в случая, освен ако са се занимавали специално с парапсихология, която не е част от медицината. Парапсихологията е част от психологията, и разпитаните от телевизията психолози, които отхвърлиха мнението на лекарите, безспорно са много по-компетентни по този въпрос. Впрочем, не само професор Шипковенски, но и д-р Узунов, който след Девети септември като партиец стана професор и шеф на психиатрията, приемаше възможностите на Вангя. Моят приятел Корнажев ми е казвал, че професор Узунов, който е правил опити с Вангя, казал на вуйчо му, негов приятел и също лекар: “Това, което видях, надхвърля твоята и моята наука.”

2 коментара:

  1. Чудесна статия , трябва да се виждат повече такива обширни материали ! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Много интересна статия. :)

    ОтговорИзтриване