Това е една много увлекателна и добре разказана читателска история. Благодаря на читателката, че я сподели!
Отрицанието е начин да отхвърлиш нещо, което не разбираш. Отричайки, създаваш лъжливо вътрешно усещане, че нещо не съществува. Може би за това всички разказани истории за полтъргайсти, духове и извънземни срещат такова неразбиране. Все пак времето ни е по-технологично, отколкото духовно. Но все пак... „Паранормално” не означава анормално. Познанията ви в областта нямат нищо общо с начина, по който ще възприемете разказаното от мен. Просто оставете предразсъдъците на страна за следващите 5 минути.
Аз съм пряка участничка в събитията, които ще опиша, макар да не съм присъствала във всеки един момент. Годината е 1989, града Бургас. Бях 13-годишно хлапе. Живеех с родителите си в стандартна соц панелка във вход, в който не съществуваха междусъседски взаимоотношения. Ние бяхме едно голямо 16-апартаментно семейство. В тази малка общност имаше хора с различно образование, занимание и интереси, с различно възприятие и разбиране за живота /но за това си давам сметка чак сега/. Както всички и ние имахме готварска печка. Изнесена на терасата на кухнята с отделно ел.табло. От онези огромните – с шкаф отдолу, фурна и три различни по размер котлона с плочи. То тогава нямаше и голям избор де... Та печката си беше сравнително нова, читава и често употребявана. Първия път, когато видяхме най-големия котлон на печката нагрят до червено посред нощ /баща ми бе ставал да пие вода/, премина като обикновено домакинско недоразумение. Аз бях доста ангажирано дете. Ходех на училище, имах СИП и ЗИП, участвах в ТНТМ, ходех на курсове по рисуване, уроци по плуване и волейбол, подготвях се за изпити в друг град, помагах на брат си с уроците, на майка с къщната работа... Бях уморена. Всички го знаеха, та си взех бележка от вдигнатия пръст на баща ми и обещах повече да не правя така. Обаче в рамките на месец това се случи още два пъти и родителското тяло се намеси с лекции по пожарна безопасност. Последваха още няколко пъти, в които котлона светеше посред нощ. Активното отрицание на мен и майка да сме оставили печката включена, доведе до редица домашни ремонти на неизправния уред. За всеобща безопасност и докато набавим нова печка, решихме всяка вечер тази да се изключва и от щепсела. И известно време спяхме спокойно без да се проверяваме един друг. След около месец спокойствие най-големия котлон на печката отново светна като червен светофар на неосветено кръстовище. Помня, че тази вечер имахме много гости у дома и всички бяхме будни. Тя не беше използвана последните шест часа, поне. Видяхме светещата плоча когато разтребихме хола и прибрахме посудата в кухнята. Последва суматоха, упреци към жената, децата и когато баща ми посегна към щепсела с „Нали се разбрахме...”, ръката му увисна във въздуха. Печката въобще не бе включена към мрежата. Последва смях, а после тихо мълчание. Светещата червена плоча бавно взе да потъмнява. Ако до тук приемахме случващото се като битови инциденти, то в този момент нещата се промениха.
И както казах ние съседи нямахме - голямото семейство бе уведомено за домашния проблем на една от редовните си сбирки по съседски. Теориите преминаваха през суха наука и мистични догадки, кинетичната енергия се превръщаше в духове, електричеството в призраци... Въобще беше много интересно да слушаш големите как ги разбират тия неща. А и по това време в Пловдив набираше популярност полтъргайста Кики, та финалното заключение на пийналия домсъвет бе, че у дома се е настанил полтъргайст, който отчаяно се нуждае от внимание и търси контакт. И така къде на шега, къде не, контакт бе осъществен посредством лист, химикал и любопитни хора. Техниката е проста и добре известна – няма да я описвам. Връзката между всички въпроси и всички отговори бе моята майка, като изборът бе направен от нашия гостенин. Назова се Киркош.
Последваха многобройни контакти. Беше питан за какво ли не – от числата на следващия тото тираж, до продължителността на живота на всеки от участниците в тези „сеанси”. Листа се превърна в бележник, бележника в тетрадка. Въпросите от чисто битови станаха духовно насочени. Срещите от приятелски станаха целенасочени. Приказваше му се на Киркош, а имаше и с кой. Само дето моята майка не усещаше нещата толкова безопасни за себе си. Ставаше й неприятно, когато идваха да питат нещо Киркош. Започна да отказва и накрая спря.
След години говорихме за това и сподели, че когато са го питали за отвъдния свят и дали могат да говорят с починалите близки е казал, че това е нередно. Че не трябва да се безпокоят душите особено през първата година след смъртта им. Че вреди на човека, който осъществява връзката. Че е опасно. Тогава са го питали той защо го прави и вярвате или не отговорът е бил "от скука". Тогава моята майка го е помолила да си тръгне и той се е съгласил.
Ние не сменихме печката, но повече не ни се случи.
PS. Тетрадките бяха пазени до преди няколко години. За съжаление събития в живота ни наложиха да се разделим с голяма част от нещата си. Моята майка прецени, че не бива да ги пази повече. Може би е права.
******************************************
Коментар и от мен (Георги).
В момента все още чета книгата "Неразгаданите мистерии". Споменавал съм и преди за нея (подарена ми от един читател, приятел и сподвижник на блога), оказва се сравнително добра щом за пореден път мога да цитирам нещо от нея. Та в книгата пишеше, че изглежда полтъргайстът е най-често срещаният паранормален феномен. Дори и сега, в този момент, в радиус от 20-30 километра от всеки от нас, се проявява полтъргайст. Така поне се твърди в "Неразгаданите мистерии".