31 януари 2015

Изоставени хотели

Не е необходимо един хотел да е обитаван от духове за да е зловещ, понякога е достатъчно просто да е изоставен. На долните снимки някои от хотелите са изоставени от години, някои не са достроени, а трети изглеждат така сякаш последните гости са си тръгнали съвсем скоро...

Източник

Камбоджа


Босна и Херцеговина


Хърватска



Косово


Гърция


Молдова


Филипините



Остров Сайпан


Япония


ПОДОБНИ СТАТИИ:




Поредни 9 опожарени къщи при мистериозни обстоятелства в Нигерия

30 януари 2015

Два странни медицински случая

Хели Смит е тинейджърка на 17 от Алабама. Интересното при нея е, че в продължение на три години си е мислила, че е ходещ мъртвец. В науката това състояние е познато като "синдромът на Котард" (Cotard's Syndrome) и е изключително рядко срещано, за първи път е открито през 1788 година.

Девойката разказва следното: "моите родители тъкмо се бяха развели и аз не можеш да се справя с това много добре. Един ден седях в часа по английски и изпитах това странно чувство, че съм мъртва".

(PA Real Life Features)

Хели отишла при училищната сестра, но нищо не изглеждало да не е наред с нея физически.

"Докато се прибирах към вкъщи си помислих да посетя някоя гробище за да бъда близо до други като мен - мъртви. Но на близо нямаше гробище и се прибрах у нас където се опитах да спя"

Изглежда първоначално със съня са изчезнали тези мисли за смърт, но след няколко дни те се върнали.

"Пазарувах когато внезапно ме връхлетя. Цялото ми тяло стана безчувствено и изпуснах всички дрехи, които държах. Избягах от магазина."

Този път обаче чувството не искало да си тръгва. Започнала да не ходи на училище, да спи през деня и да будува през нощта.

"Аз си фантазирах за пикници в гробищата и прекарвах много време да гледам филми на ужасите защото гледайки зомбита, аз релаксирах - все едно бях със семейството си."

Прегърнала новия начин на живот. Решила, че може да яде каквото си иска, защото мъртвите не трупали килограми, отдръпнала се от приятелите си и прекарвала все по-малко време с тях. Все пак успяла да събере куража да сподели с един от малкото си приятели. Той не и се изсмял, а много внимателно я изслушал. Това и дало смелост да говори и с баща и, който я окуражил да говори и с психиатър. Въпреки това и отнело две години да се престраши да сподели и с непознат човек, какъвто е психиатърът. Така тя разбрала какво всъщност и има и че е просто болна, а не че е наистина мъртва.

"Беше удивително да разбереш, че е реална болест. Влязох в интернет и намерих истории на хора, които също страдат от синдрома. Те също искат да прекарват времето си в гробищата. Това ме накара да се чувствам по-добре,
като знам, че не съм само аз."

Днес Хели вече се възстановява и дори си има сериозен приятел.

(PA Real Life Features)

Източник

**********************

А сега за един съвсем друг случай.

Всички ние сме имали моменти на "дежавю" - да видим нещо и да ни се стори познато, все едно вече сме го виждали. А има и много филми и фантастични книги в които темата е развита до крайност - връщане в миналото и преживяване всичко отново. В някои произведения дори се говори за зацикляне - преживяване на нещо отново и отново и отново....

Е, има един човек, който твърди, че наистина е попаднал в едно такова зацикляне на времето и то от 8 години. Той е на 23-годни и е от Великобритания. Каквото и да види, той изпитва непреодолимото чувство, че това вече се е случвало. Според лекарите той страда от някаква форма на "илюзии свързани с паметта". По принцип има и други подобни случаи, но при тях винаги има нещо съпътстващо като епилепсия или деменция. Но при този млад човек няма никакви други прояви.

Един подобен пример идва от Полша. 80-годишен мъж е спрял да гледа телевизия и да чете вестници, защото всичко което вижда и чете му е познато. Дори като ходи по улицата "знае", че вече е чувал птиците да пеят точно по този начин. Като отишъл на лекар, докторът го препратил към съответния специалист - и, о изненада! - мъжът вече бил "виждал", че го препращат към този специалист. В крайна сметка му открили деменция.

В случаят на анонимния 23-годишен младеж от Великобритания обаче не е открито нищо подобно. Докторите предполагат, че не е толкова свързано с неврологията като предишните случаи, а с психологията.

Източник

Малко мои разсъждения. Докато за първия случаи на момичето-зомби наистина мисля, че става въпрос за заболяване, то след като внимателно прочетох втория, вече не съм напълно сигурен. Вероятно и той е просто някакво медицинско отклонение, но все пак оставям и една съвсем малка вероятност наистина да е "зацикляне във времето" за тези хора. Интересен е въпроса, ако времето се зацикли, това не трябва ли да е валидно за всички ни, а не само за някои? А може би наистина ние живеем в нещо подобно, но само някои го разбират. Учените естествено обясняват всичко с неврологично заболяване, а като няма такова, си имат резервен вариант - "на психическа основа". Но това, че са открили деменция на някой, не значи непременно, че тя е причината за постоянните му "дежавю"-та. Всъщност на 80-годишен мъж не е необичайно да открият деменция, но защо други пациенти с тази болест нямат изживявания за "вече видяно"...


29 януари 2015

Документален филм: "The Entity" (2002)

В този филм се разказва за съществата които хората виждат при сънна парализа. Език: английски.

28 януари 2015

Мистериозен космически сигнал уловен в реално време

Наскоро астрономите са засекли мистериозен радио-сигнал идващ от космоса. Той е от типа описан в тази статия:


Все още няма яснота какъв е източника на тези изключително кратки радио-сигнали. Теории не липсват - от черни дупки и неутронни звезди до извънземни цивилизации.

Първият такъв сигнал е открит през 2007, когато учените са преглеждали стари данни. Явно по времето на записването на самите данни, никой не е забелязал един такъв мигновен сигнал, все пак става въпрос за милисекунди. След това са открити още такива радио-избухвания, но все в стари данни.

Настоящият сигнал е първият, който учените засичат в реално време. Това е пробив, веднага след като са го уловили, астрономите са проверили и за наличието на други излъчвания идващи от същата посока - инфрачервена светлина или рентгенови лъчи. Но не са открили нищо. Това по-скоро говори, че кратковременните сигнали не са предизвикани от избухващи звезди или супернови и засилва теорията, че извънземни може да ги излъчват. Все пак учените залагат на други заподозрени - черни дупки или неутронни звезди.

Източник

27 януари 2015

Танцовата епидемия от Средновековието

Този странен феномен се проявява основно през Средните векове и обхваща най-вече западна Европа, макар че има случаи и от Америка. Разразява се около две десетилетия след чумната епидемия, която убива 50-70 милиона в Европа и близо 220 милиона по целия свят.

Според някои сведения, поразените от танцовата епидемия умирали, ако не танцували, макар че по-вярно е обратното - умирали от изтощение. Масовите сведения за епидемията са от 13 век, а феноменът отмира към 18-ти. Симптомите включвали изпадане в делириум (помрачаване на съзнанието), неконтролируемо желание да се танцува, подскачане, пеене и пяна по устата. В много случаи също е забелязвано и похотливо държание, парадиране без никакви дрехи по улиците и дори публични оргии. Избухванията на тази епидемия сякаш се местели от един регион в следващия. Хората, които виждали заразените, често пъти самите те прихващали танцувалната мания и зарязвали всичката работа, където и да се намирали - в полето, магазините и т.н. Мъже, жени и деца - никой не бил имунизиран.


И феноменът да придобива масовост през 13 век, най-първото сведение е от два века преди това, но може би няма връзка с последвалите събития, а е просто типична легенда.

1027 г. - Коледа

18 селяни "нарушават" коледната служба в Бернбург, Германия. Те влизат в църковния двор и започват да "танцуват и да се бият". Свещеникът ги проклел да "танцуват и пищят цяла година без да спират". При което селяните потънали до коленете в земята от където не можели да се измъкнат. Останали без храна и четирима от тях умрели. По някое време за тях се застъпили двама благочестиви епископи и проклятието било премахнато. Оцелелите до края на живота си страдали от треперещи крайници.

Следват няколко други запазени сведения за проявлението на танцовата епидемия.

1237 г.

Повече от 100 деца били поразени от танцувалната епидемия в Ерфурт, Германия. Танцували и скачали по пътя докато не се свлекли изтощени на земята. Много умрели, а оцелелите страдали от постоянно треперене.

1278 г.

През юни епидемията поразила град Утрехт в Нидерландия. 200 човека започнали да танцуват неистово на един мост. Когато минавал и един свещеник, мостът се срутил и всички се издавили.

1374 г.

След известно затишие, епидемията отново се появила, този път в град в Прусия (днешна Германия). Поразените се държели за ръце и танцували в кръг за часове, докато не се свлекли на земята. Те стенели и ревели от болка и незаразените хора около тях им превързали кръстовете с дрехи и болката намаляла. На някои им натискали корема и краката за да ги облекчат защото смятали, че болката е причинена от гастрит.

Много от жертвите страдали и от видения и халюцинации. Крещели имената на различни духове и светци. Някои "виждали" как небето се отваря и се разкрива Дева Мария или Исус седящ на трон.

Според едно писмено сведение заразата се предавала и на тези, които гледали, а засегнатите се местели от район в район, те носели кърпи около кръста си за да са подготвени за следващата проява.

През същата година епидемията поразила и около 500 човека в Кьолн, Германия. 1100 пък били засегнати в Мец, Франция.


Тази мистериозна епидемия позната днес като "танцувална треска" е имала много имена през вековете. В Италия са я наричали тарантизъм. Други имена са "танцът на свети Йоан", "танцът на свети Вит" или пък "демоничната зараза". През Средновековието почти всички предположения за причинителя са посочвали като виновник обсебването от демони. Единствено в Италия са мислили друго.

Болестта "Тарантизъм" (Италия)

Италианците наричали танцувалната мания "тарантизъм" и смятали, че е резултат от ухапването на тарантула. За разлика от другите части на Европа, този паяк се среща в Италия. Хората се будели от сън от болка като от ухапване. Проявявали признаци на лудо маниакално танцуване и необикновено поведение. Вярвали са, че отровата на паяка остава в тялото и се активизира всяко лято когато времето стане топло.

Танцът на свети Йоан

През 4-ти век немците променили забранения езически обичай Нодфир, така че той да може да се използва в деня в който се почита Йоан Кръстител. При този ритуал се прескача огън за пречистване от болести. Поразените от танцувална мания "скачали над невидими огньове" с часове и затова епидемията получила и това име.

Танцът на свети Вит

През 1418 танцовата мания удря и Белгия. Поразените са били затваряни в катедралата на свети Вит, където свещеници са отслужвали меси. Хората са се струпвали пред олтара на светеца за да бъдат излекувани. Много твърдят, че наистина са се оправили. От името на катедралата тръгва и името "танц на свети Вит".

Демонична танцова зараза

Това име идва от вярването, че танцовата зараза е причинена от демони. Множество екзорсизми са били проведени със различни резултати.

*****************

Каква е била истинската причина за тази мания?

През 17-ти век "танцът на свети Вит" е определен като вид хорея. Някои от признаците наистина приличат на заболяване, но не всички.

Друго предположение е отравяне с вид гъбни мицели, които поразявали ръжта и причинявали халюцинации и конвулсии. Действително някои от избухванията на танцова зараза съвпадали по време със сезона в който гъбите виреят, но други не съвпадали.

Има и психологично обяснение, което говори за групова истерия. Оцелелите от чумната епидемия от 1347-1253 са били много чувствителни към темата, че може да се разразят с друга болест. Те лесно прихващали симптомите на танцовата мания - било достатъчно само да видят някой друг да се тресе за да повярват, че и те са се заразили.

Има и една теория която залага на нарочни действия от група хора и неразбрани религиозни церемонии. Някои от древните гръцки и римски практики включвали пълно изтощение което да послужи като каталитична реакция към непоносимите социални условия или за връзка с духовния свят. Твърде вероятно е някои от тези церемонии да са се запазили под някаква форма и през Средновековието, когато е господствало християнството. Всъщност някои от хрониките показват, че не малка част от "заразените" са идвали от други региони на Европа, твърде вероятно е било да са поклонници тръгнали на някъде. Възможно е местните хора да не са разбирали защо подскачат и танцуват като луди и отново по психологически причини да са започвали да се държат като тях.

Каквато и да е причината, този феномен е бил реален.

Източник

26 януари 2015

Чудовището с 21 лица

Въпреки заглавието, това няма да е материал за поредно митологично същество, това ще е статия за японски престъпници. За цели 17 месеца в средата на 80-те, няколко лица тероризират Япония под името "Чудовището с 21 лица". Те никога не са хванати.

Всичко започва на 18 март 1984 - двама маскирани мъже отвличат Катсухиса Езаки, който тогава е изпълнителен директор на производителя на бонбони "Глико". Отведен е в нещо като склад и е поискан откуп от 1 милиард йени. Езаки обаче успява да избяга. Това изглежда само амбицира престъпниците - през април 1984 няколко от служебните автомобили на същата компания са запалени пред фирмената централа. На следващия месец "Глико" получава заплашително писмо подписано от името на "Чудовището с 21 лица". В съобщението се казва, че в пакети с бонбони "Глико" ще бъде сложен цианид. Компанията в крайна сметка решава да изтегли всичките си бонбони от магазините в Япония. Загубите се оценяват на 20 милиона долара, а 400 работници се налага да бъдат уволнени.

Полицията има няколко следи. Камера за сигурност в магазин заснема как човек слага по рафтовете продукти на "Глико", а той не е служител в магазина. За жалост е носел бейзболна шапка и е трудно да бъде идентифициран.

Постепенно кампанията с писмата се разширява, те започват да пристигат и в различни медии. В едно се казва:

"Скъпи глупави полицаи. Не лъжете. Всички престъпления започват с лъжа както ние казваме в Япония. Не знаете ли това?...Изглежда сте се загубили..."

Цялата страна била ужасена. Продажбите на бонбони се сринали.

През лятото на 1984 "Чудовището" започнало да иска откуп не само от "Глико", но и от други производители на бонбони и разни храни.


В края на юни престъпниците казали, че ще прекратят своите действия в замяна на 50 милиона йени. Парите трябва да бъдат хвърлени от влак ускоряващ към град Киото. Къде точно щяло да бъде обозначено от бял флаг по пътя. Парите били събрани и полицай под прикритие се качил на влака. По пътя никъде обаче не видял бял флаг, но забелязал, че един от пътниците във влака се държал странно. Имал атлетично телосложение и "очи като на лисица". Въпреки опитите на полицая да проследи човека, той се изплъзнал на гарата в Киото. Следващ подобен план за пускане на парите от влак през ноември също не довел до залавянето на престъпника.

През октомври 1984 "Чудовището" изпратило писмо до медиите адресирано до майките в цяла Япония. В него той (те) казвал, че са сложили отрова в 20 пакета с бонбони и са ги сложили по рафтовете в магазините. Полицията провела широкомащабна акция и действително открила повече от 10 пакета, които са били отваряни.

През януари 1985 на базата на видео записа от охранителната камера и на описанието на човека от влака за Киото, полицията пуснала скица на търсения престъпник, никой обаче не го разпознал.


През август, вероятно поради огромното напрежение и липса на напредък, полицейският инспектор, който ръководел издирването, се самоубил като се замозапалил. Изглежда това накарало престъпниците да размислят, макар и изнудвачи, те не искали да носят отговорност за нечия смърт. В писмо те заявявали, че повече няма да тормозят компаниите за храна и ако някой продължава да иска откуп, това няма да са те, а някой имитатор.

Днес случаят е официално затворен. Дори и да бъде хванат някой от двамата (или повечето) престъпници, те няма да бъдат съдени заради изтекла давност.

Източник

ПОДОБНИ СТАТИИ:




Загадката на Рен льо Шато и Беранже Сониер

25 януари 2015

Читателски истории - енергиен вампир, безследно изчезнал войник

Това се случи преди около 25 години.Сега съм на 50. Тогава се занимавах активно с Йога, може да се каже изцяло бях отдаден на това. Радвах се на цветущо здраве, дори това е меко казано. И двата случая се случиха през нощта при липса на каквато и да е светлина. Аз спя леко, в съня си усетих, че нещо се е залепило за врата ми, мисля, че от дясната страна. Така, че това нещо го усетих (ще го кажа така както го разбирам и почувствах) като някакво, как да го нарека - лепкаво животинче ли, не знам. Например прилеп, макар че аз не съм виждал такъв, а и квартала в който живеех тогава с моите родители беше от панелени блокове и е малко вероятно да ми влезе прилеп в стаята :)

Това същество беше нещо много пластично и лепкаво. Всичко стана буквално за секунди (може би две секунди). Аз по принцип имам много бързи реакции, а тогава още повече и просто за част от секундата бях прав на леглото, захвърлил одеялата и се опитвах да го отлепя от мен. Беше нещо като вакум, изключително еластично - аз го дърпам, то се връща - невъзможно да го отделя от мен. И в страха си веднага щракнах ключа на лампата. Изчезна на момента, просто не на секундата, а на хилядна част от секундата, щом светнах всичко изчезна. Не беше сън абсолютно съм сигурен. До сутринта не можах повече да заспя естествено

Г.Б.: Каза, че два пъти е идвало?

Да, два пъти. Първият път беше още в жилището на родителите ми когато живеех с тях, после след около две-три години пак се случи абсолютно идентично - вече живеех на квартира самостоятелно.

От 20 години не се занимавам с Йога въобще (поне не практически), не съм имал подобни преживявания от тогава.

Г.Б.: Свързваш йогата с това?

Ами така си го обяснявам - може и да съм имал нещо в излишък представляващо интерес за някои същества, знам ли :)

***********************

Изпращам ви една мистериозна история,която баба ми разказваше:

До нашето село Алдомировци има блато. Преди много време там се настаняват войници на учения от близкия Сливнишки полк. Един от войниците иска да се изкъпе в блатото, където водата извира. След 20 минути решават да го потърсят ,защото виждат че го няма. Но когато отиват там,чуват само глухото бучене на вира. След този случай решават да търсят тялото с водолази. Едните се връщат живи,но без резултат. Другите загиват от мощното течение. За сигурност в блатото, ограждат мястото с телена мрежа и поставят забранителна табела. Обаче любопитни хора пускат червена боя във вира. Боята е открита в село Опицвет до град Сливница. Но и там не намират тялото.Това е цялата история.

***********************

И накрая линк към една книга на български за енергийните вампири:

Александрович, Александър - Енергийните вампири

24 януари 2015

Паранормални водни басейни

Блатото Манчак, Луизиана, САЩ

В Америка има много такива мочурливи или заблатени места. В тях може да срещнете какви ли не опасности - от змии и алигатори до подвижни пясъци. Едно блато в Луизиана обаче има допълнителни "атракции". Според някои мястото е обитавано от духа на Джули Уайт (в други версии на историята - Джули Браун). Приживе тя била "вуду принцеса" и плашела съседите си с злобните си шеги. Веднъж им казала - "когато умра, ще взема всички ви със себе си". Тя починала през 1915 и след погребението и убийствен ураган помел Ню Орлеанс.

Освен този дух, и едно паранормално същество се навърта във въпросното блато. Това е Ругару което е подобно на върколак. Легендата за него идва от индианския фолклор.

Кладенецът Окику, Япония

Този кладенец се намира в град Химеджи в префектурата Хього. Легендата разказва, че някога един женен самурай видял наблизо едно красило момиче-слугинче на Име Окику. Той поискал от нея да му бъде любовница, но тя не искала. Ядосан, той я хвърлил в кладенеца, където тя се удавила. Нейният дух обаче преследвал самураят в нощите докато той не полудял. Казват, че този призрак продължава да се навърта около кладенеца.


Езерото Хоунтид, Ню Хемпшир, САЩ

Името на това езеро буквално се превежда като "обладаното от духове". Има различни теории от къде идва наименованието му. Една легенда разказва за двама от ранните заселници на Америка, които спрели да лагеруват край брега му. През нощта единият убил другия, който продължавал да се навърта около езерото, но вече като дух. В друга версия двамата заселници са големи шегаджии, които нарочно се правели на призраци и плашели всеки който минел от там.

Трета версия разказва за огромен горски пожар изпепелил всичко през 1753 година. Когато дошли заселници, мястото изглеждало прокълнато и зловещо и затова получило името си.

Лагуната Чуук, Микронезия

Тази лагуна (позната и под името Трук) се намира на Каролинските острови. Тя е била морска база на японците по време на Втората Световна Война. Американците я атакуват през Февруари 1944 и битката продължава два дни. Това я превръща в най-голямото корабно гробище на света. Днес тя е популярна дестинация за гмуркачите, много от които съобщават за чувани странни звуци под водата и дори за духове.

Саргасово море, Атлантически океан

Този воден басейн е известен с няколко неща. Първо, това е единственото море без нито една земна граница, границите му са определени от водните течения. Освен това се радва на голямо биоразнообразие. Обаче в него на няколко пъти са намирани плаващи кораби без екипаж на борда, и то при спокойно време. Един от сигурните такива случаи е от 1840. Пътят на френския търговски кораб "Розали" минавал през Саргасово море. След време той бил открит да плава безцелно без нито един човек на борда.

Една от теориите твърди, че в морето живее непознат вид месоядни водорасли - те покриват целия кораб и поглъщат всичко живо след което се оттеглят и го оставят да се носи по вълните като кораб-призрак.

Легендата за Саргасово море вдъхновява филма "The Lost Continent" (Изгубеният континент) от 1968, който поне от трейлъра изглежда да е доста интересен филм.



Езерото Гарднър, Кънектикът, САЩ

Местната легенда разказва, че понякога сякаш от дъното на езерото може да се чуе музика свирена на пиано. Разказва се, че в края на 19-век цяла къща е трябвало да бъде преместена по замръзналата повърхност. Ледът обаче не бил достатъчно дебел и къщата пропаднала на дъното, в нея имало и едно пиано.

Водолази твърдят, че са виждали части от потъналата къща, дори самото пиано, което продължава да изпълнява партитури изсвирени от невидими ръце.

Големите езера между САЩ и Канада

Тези езера се свързват с какви ли не мистерии, ето две по-стари статии в Мистерика посветени на тях:

Потъването на "Едмонд Фицджералд"

Предмети на викингите намерени край Големите езера в САЩ

Там се намира и така наречения "Мичигански триъгълник", който съм описал в тази сборна статия:

10 мистериозни места

Ето две истории от горния материал:

28 април 1937. Капитан Джордж Р. Донер плавал с кораба "O.M. McFarland" от Ери, Пенсилвания към Порт Вашингтон, Уисконсин. Маршрутът му минавал през триъгълника. Както разказва историята, капитанът бил изтощен и се оттеглил в каютата си, като поръчал на помощника си да го събуди като наближат крайната си дестинация. Когато след три часа помощник-капитанът решил да събуди Донер, него го нямало в каютата му, нито където и да било другаде на кораба.

23 юни 1950. Полет 2501 на "Northwest Airlines" се движел с 58 пътници на борда от Ню Йорк към Минеаполис. Бил упраавляван от опитния летец Робърт Линд. Заради лошото време, се наложило да промени курса си и да премине през мичиганския триъгълник. Около полунощ, той помолил диспечерите ръководещи въздушното движение да слезе от 1000 на 750 метра височина, без да дава причина за това. Диспечерите не му разрешили и това била последната комуникация със самолета. Той изчезнал от радарите над езерото. Има противоречиви данни за това каква част от самолета била открита (някои казват, че абсолютно нищо не било намерено, а други твърдят, че известно количество дребни предмети били открити - като възглавниците от седалките). Но целия самолет или човешки тела никога не били открити.

Езерото Уайт Рок, Тексас, САЩ

Легендата за "Жената от езерото" (в някои версии "Жената в бяло") е най-популярната призрачна история в района на Далас. Ето как обикновено протича една типична среща с нея:

Човек шофира късно през нощта по един от пътищата минаващи покрай езерото, когато вижда жена покрай пътя. Тя е облечена във вечерна рокля - стил 20-те години на ХХ век, и от нея се стича вода. Човекът спира и жената го моли да я закара до Гастън Ейв. Той я качва и потеглят, Стигат до градчето и когато човекът се обръща към нея за да я попита къде точно да спре, жената е изчезнала, единствено седалката е мокра.

Бермудският триъгълник

Може ли един такъв списък да мине без него? Историите за него са широко известни, затова сега няма да ги разказвам пак, единствено ще припомня тази по-стара статия в блога:

Откриха нова пирамида в Бермудите

************************

Източник

ПОДОБНИ СТАТИИ:




Остров Оук и неговата тайна

23 януари 2015

Едно съвременно необяснено изчезване

Важно уточнение: това ще е една доста дълга статия с малко (или направо никакви) паранормални мотиви. Казвам го за да няма разочаровани накрая. Статията е за тези читатели, които обичат да четат извънредно пространни материали, без задължително да има в тях изскачащи чудовища, духове или зловещи извънземни. Мисля, че и другите читатели, тези които предпочитат кратките новини, не трябва да са недоволни - такива също пускам често.

Било неделя, 21 юли 2013. Доти Ръст и нейната партньорка в туристическия преход Реджина Кларк, се придвижвали от река Карабасет към планината Поплар, част амбициозен поход по "пътеката в Апалачите" в западен Мейн, САЩ. Теренът е бил предизвикателен, но условията са били добри - слънчево небе, приятни температури. Двете жени се придвижили надолу по планината Лоун, пресекли два черни дърварски пътя и потоци, след което започнали изкачването на стръмното било на Поплар. Кларк е по-бърза, но Ръст е по-опитна и от време на време ще повиква спътничката си и ще и напомня да следи за белите ивици маркиращи туристическата пътека.

Близо до върха на билото се спрели за да разгледат топографията на района. Гъста растителност се издигала като стена от двете страни на пътеката. Зад нея обаче се намирали стръмни скали пропадащи на няколко десетки метра в пещери способни да погълнат цял камион. "О, боже" - казала Кларк - "ако стъпиш на шест инча (15 см.) в страни от пътеката, изчезваш. И никой никога няма да те намери".

След по-малко от час двете пристигнали в заслона Поплар Ридж. Там те срещнали Жералдин (Гери) Ларгей, 66-годишна туристка от Тенеси, която се движела на север. Тя имала широка усмивка и енергия нехарактерна за нейната възраст. Ръст и Кларк вече били прекарали три седмици в прехода по този участък от пътеката, но Гери за разлика от тях не била любителка, а от така наречените тру-планинари (thru-hiker) - отдадени изцяло на това занимание. Гери възнамерявала да измине цялата пътека (2100 мили или към 3400 километра) и по всичко изглеждало, че си прекарва добре.

В заслона Поплар Ридж имало и други туристи, които предпочели да прекарат неделната вечер там - една жена и двама млади мъже тръгнали на юг. Кларк, Ръст и Гери прекарали вечерта заедно. Готвили вечеря на компактни туристически котлони, говорели си, сравнявали съпрузите си, обменили информация за пътеката напред. Ръст и Кларк били силно впечатлени от Гери. Пред тях била жена, която е служела като медицинска сестра във Въздушните сили, която е превързвала морски птици на атол в Пасифика и която е посещавала Коста Рика и Испания. "Тя бе пълна с увереност и радост - истинско удоволствие бе да говориш с нея" - ще си спомни в последствие Ръст.

Гери разказала, че нейния съпруг от 42-години, Джордж играе ролята на поддръжка в този преход. Във вторник той трябва да я чака с неговия високопроходим джип на мястото където туристическата пътека се приближава до път 27, на 22 мили (35 километра) от тук. Подготовката на Гери за прехода впечатлила другите две жени.

В понеделник сутринта се разделили. Гери планирала да прекара нощта в заслона Споудинг намиращ се на около 13 километра, а на другия ден да измине амбициозните 22 километра за да се срещне със съпруга си на уреченото място във вторник вечерта.

В понеделник сутринта все още е било хладно и Гери си била облякла ярко-червен пуловер. Тя направо сияела, и Ръст я помолила да и направи снимка. "Ще е перфектна коледна картичка" - казала тя. Гери се усмихнала на апарата, помахала за довиждане и след това тръгнала към този предизвикателен половин километър, който Ръст и Кларк минали предишния ден.

От тогава следите и се губят.

Това е последната известна снимка на Гери направена от Доти Ръст на 22 юли 2013:


Всяка година повече от ПОЛОВИН МИЛИОН американци са обявявани за изчезнали. Болшинството от тези случаи бързо са прекратени - или човекът се намира или се оказва, че въобще не е бил изчезвал първо на първо. Въпреки това по около 80 000 активни случая има във всеки един момент в САЩ. Те обикновено попадат в ясни категории. Около 40 процента са на деца, или избягали сами от вкъщи или взети от родителя им, който е изгубил родителските права (това е явно сравнително често явление, на което дори е посветен клипа към песента "Animal Instinct" на групата "The Cranberries"). Възрастните, които изчезват пък обикновено или злоупотребяват с различни субстанции или имат психически проблеми, или пък са на възраст и страдат от Алцхаймер или друга форма на деменция. Тези които изчезват по собствена воля са предимно млади и се измъкват от някакви отговорности като детска издръжка или гаранция за арест. Жертвите на убийство са обикновено или скитници или мъже или и двете.

Гери Ларгей е извън всяка от тези категории. Тя се пенсионира през 2011 след успешна кариера като мед. сестра. Тя е била активна в нейната църква и социални клубове. Игрива баба за внуците и популярен член на общността. А продължителното търсене не се вписва в нищо с което се е сблъсквала агенцията натоварена с издирването и - Горската охранителна служба на Мейн.

В този щат всяка година по тази туристическа пътека изчезват около две дузини планинари, но повечето от тях се откриват в рамките на 48 часа. Горската охрана ръководи всички издирвания и те могат да преброят трагичните случаи на пръстите на едната ръка. "Ние винаги намираме хората" - казва лейтенант Кевин Адам, щатски координатор по издирванията - "винаги".

Може в този щат "винаги" да ги намират, но май не е така в цялата страна, ето един интересен материал:

Необяснимите изчезвания в националните паркове на САЩ

Адам и неговите служители за цялото 135-годишно съществуване на службата могат да се сетят само за един друг случай подобен на този на Гери. Боб Смит, 70-годишен ловец, изчезва през Ноември 1997. За повече от седмица, стотици спасители претърсват местността където е видян за последно, движейки се рамо до рамо, пресушавайки бентове на бобри и записвайки неизброимо много летателни часове на техниката. Някои предполагат, че става въпрос за престъпление, но никога не са намерени улики за това.

Няма такива доказателства и за случая на Гери. Нито пък някакви индикации, че е ранена или се е дезориентирала. И това е същинския проблем - пазителите нямат никаква следа какво може да и се е случило. Нито раница, нито планинарските щеки, нито дори оранжевата предупредителна свирка, която Гери винаги е държава под ръка в случай на нужда.

Тук е момента да дам линк към една статия от друг мой блог, която се връзва с темата на настоящия материал:

Как да сигнализираме за помощ без мобилен телефон

Гери не е била начинаеща туристка. За 8 години с нейната постоянна партньорка по преходите, Джейн Лий, редовно е посещавала лагер за планински преходи в планините Смоуки. Гери също така е посещавала курсове и семинари насочени специално към трю-планинарите. Един от тях е бил ръководен от Уорън Дойл, който е известен сред планинарите с прозвището си "Йода на пътеката на Апалачите" - минавал я е рекордните 16 пъти. Той си спомня за Гери като за умна, компетентна и реалистична - типът личност, който ще мисли разумно, без значение на ситуацията.


През април 2013 преди да потегли за нейното пълно изминаване на пътеката на Апалачите, Гери си избрала псевдонима "инчуорм" (вид гъсеница/пеперуда), както е традицията. Тя е знаела, че ще и отнеме доста време. Повтарящи се проблеми с гърба и са и пречили да носи всичко необходимо за пътешествието, така че с Дойл разработили план - съпругът и Джордж трябвало да я подпомага. Дойл отбелязал всичките места където туристическата пътека пресича път. Там е трябвало Джордж да се среща с Гери и партньорката и Джейн Лий, която е трябвало да я придружава, и двете да попълват запасите си. Дори Джордж си е избрал прякор за този преход, който отразявал неговата роля - "шерпа". Между април и юли това ще се превърне едва ли не в работа на пълен работен ден за 69-годишния Джордж.

Тъкмо когато обаче навлизали в Белите планини в Ню Хемпшир, непредвиден семеен случай накарал Лий да се прибере. Преди да тръгне тя попитала Гери дали няма да размисли и да не тръгва сама, двете можели заедно да извървят пътеката следващото лято. Но Гери била неотстъпчива, тя продължавала. Лий я помолила да бъде внимателна.

Гери и Лий при предишно тяхно общо пътешествие:


А и Гери не винаги била сама. Планинците, които изминават пътеката на Апалачите формират сплотена общност. Във Вемонт срещнала 72-годишна жена с псевдонима "тендърфут" (буквално "новак"), която извършвала третото си минаване на пътеката. В Ню Хемпшир, Гери известно време вървяла с мъж с псевдонима "Синя Луна". Дори срещнала семейство от източна Канада и практикувала с тях френския си.

Секцията в Мейн, която предстояла пред Гери била една от най-трудните. Над 50 километра, преминаваща през 7 планински върха. Дойл и обяснил, че дърварските пътища, които пресичат в този участък пътеката, често пъти са непроходими за автомобили и трудно откриваеми. Затова Гери и Джордж решили, тя да я измине сама в тридневен преход. Сутринта на 21 юли Джордж я придружил по-дълго по пътеката, знаейки, че няма да я види няколко дни.

Гери и Джордж:


21 юли, заслонът Поплар Рийдж, където Гери е видяна за последно, посоката и на движение е надясно по графиката:


На 23 юли, вторник, деня в който Гери и Джордж трябвало да се срещнат, започнало да вали още преди зазоряване и не спряло до следобеда. Джордж не обичал да се движи в дъжда. Той не си спомня дали тръгнал по пътеката още същата вечер или на другия ден за да я пресрещне, но не изминал повече от няколкостотин метра, след което се върнал. Настъпила нощ, а Гери още я нямало, затова Джордж решил да остане да спи в автомобила си на уреченото място. Предполагал, че дъжда може да е забавил жената, но искал да е по всяко време там в случай, че тя излезе от гората.

На следващия ден, Джордж започнал да разпитва други преминаващи планинци дали нямат някаква информация за съпругата му. Никой нямал. В ранния следобед, той спрял една преминаваща полицейска кола и сигнализирал за изчезването и.

Не след дълго пристигнали двама служители на горската охрана на Мейн. Те разпитали за планинарските навици на Гери, но също и за личния и живот. Как вървял брака им? Кредити? Имала ли е някакви пороци? В какво състояние на ума е била?

"Издирвателните и спасителни операции са информационна игра" - казва служителя Ерик Бланчард - "нуждаем се от това да накараме хората да ни се доверят до толкова, че да споделят всичко което знаят - дори и да не искат". Горските охранители в Мейн имат всичката законова сила, която имат другите щатски охранителни служби. Когато започват разследване, те могат да получат достъп до телефона, компютъра и медицинското досие на човека. Могат да проверят финансовото му състояние и дали е бил арестуван някога. В случая на Гери, проверката не открила абсолютно нищо съмнително.

Започвайки същия следобед, горските започнали така нареченото бързо търсене - техника при която се проверяват най-вероятните места. Когато липсващия човек е жив, обикновено това бързо търсене е достатъчно да бъде открит. Но не намерили никаква следа от жената. Станало е едно ясно - Гери не е на пътеката.

Сряда бил и 35-тия рожден ден на Кери - дъщерята на Гери. Младата жена си помислила, че е странно, че майка и не и се обадила - двете винаги са били много близки. Тя се загрижила, но все още не толкова, че да се обади на баща си.

Гери не се обадила на дъщеря си и в четвъртък. Същата вечер Кери и нейния съпруг Раян, се прибрали около 9 в техния дом в Тенеси, изключили си телефоните и си легнали. Не след дълго те чули почукване по входната врата. Това бил братът на Раян, който прочел за изчезването на Гери в Туитър. "Първоначално бях шокирана" - разказва Кери - "след това се сринах". Обадила се на баща си, който и казал да не се тревожи.

Джордж и казал, че няма причина да идва в Мейн - властите ще намерят Гери за ден или два. Но мъжът на Кери вече резервирал самолетни билети и уреждал двете им деца да останат при неговите родители. Двойката тръгнала от Тенеси в 5 на следващата сутрин.

По времето когато пристигнали в Мейн, издирването на Гери била вече голяма операция с мобилно командване разположено в един ски курорт. Горските казали на Кери, че работят по две следи - телефонно обаждане и съобщение, че Гери е видяна.

Някой се обадил в сряда в мотела Стратън и е казал на собственичката, че заедно с Гери е прекарал нощта на вторник в заслона Споудинг, който по-принцип Гери е планирала да ползва в понеделник. Нейният съпруг я чака на "Път 27", казал човекът от обаждането (който звучал като жена, но не е сигурно) и помолил да предадат на Джордж, че Гери ще закъснее.

Междувременно горските срещнали трима млади мъже по пътеката, които казали, че се разминали около 3 следобед в понеделник с Гери, на само 5 километра от заслона Споудинг. Тези две следи накарали горските да се съсредоточат в тази зона.

Но и двете следи се оказали неверни. Разследващите стигнали до извода, че тримата планинари са се объркали, вярват че те са видели друга жена с псевдонима "Иванич" - същата която прекарала неделната нощ в заслона Поплар Ридж заедно с Гери и другите. Когато властите я намерили, те казала, че е напуснала заслона в понеделник 2 часа след като Гери е тръгнала. Понеже Иванич и по-бърза, тя би трябвало да настигне Гери някъде следобед, но тя казва, че не е видяла никого на пътеката докато не се срещнала с трима млади мъже.

Заслона Споудинг, където може би Гери е прекарала нощна във вторник, 23 юли, поне според анонимно телефонно обаждане.


Също така никой не се появил за да признае, че той/тя са направили мистериозното телефонно обаждане, въпреки публичните молби. Разследващите започнали да не го взимат в предвид считайки, че става въпрос за объркване. Вече не вярват, че Гери е достигнала до заслона Спаудинг и че е спала там понеделник или вторник. Вместо това се фокусирали върху трудния терен в близост до Поплар Ридж (описан в началото на тази статия).

Една стръмна част от туристическата пътека, която е трябвало Гери да преодолее:


Разследващите са получили информация от мобилния оператор за телефона на Гери - той е получил СМС от роднита в понеделник сутринта и още един от Джордж следобед на същия ден. И при двата случая е имало забавяне при доставката на съобщенията, което е важно.

Докато се е движела по туристически маршрути Гери е имала навика да изключва телефона си и да го слага в раницата и да го включва само периодично. Експертите казват, че телефоните не получават СМС-и докато са изключени, следователно за забавянето може да има две причини - или някой го е включил или той е влизал и излизал от местата с покритие. Дали това значи, че Гери е била жива и се е движела поне до понеделник следобед? Или някой друг е взел телефона и?

С настъпването на следващата седмица започнала и най-голямата издирвателна операция в историята на Мейн. Повече от сто тренирани спасители се заели с пътеката и околните пространства. Някои яздели коне, други водели кучета. Щатската полиция, горската служба и самолети и хеликоптери от гражданската авиация кръстосвали региона. Екстрасенси и търсачи на Бигфут също се включили като доброволци. Претърсването открило какво ли не - празни опаковки, щеки за преход, очила и дори парчета от облекло, но нищо от това не принадлежало на Гери Ларгей.

"Можеше да се види объркването и агонията по техните лица" - разказва Кери - "Те продължаваха да ни казват, че не така нещата стават тук".

Два пъти, Норм Люис е убеден, че неговото куче Клаид е открило следата на Гери - кучето действало с такава настървеност единствено когато попада на изгубен човек. Но колкото и да са търсели, не са намерили Гери. Друг екип също е мислил, че е попаднал на мирис, но отново ударили на камък.

Търсенето чрез мирис е комплексна наука. Микроскопичните частици които оставя тялото ни се понасят във въздуха при топли течения - понякога над значителни препятствия като била. Те падат обратно към земята над студени места като долини например. Многото топлина може да ги унищожи. Дъжд като този валял на следващия ден след изчезването на Гери, може временно да ги прикрие. Кучетата на горските са обучени да откриват както живи, така и мъртви хора - при споменатите случаи не е ясно какво точно са били надушили.

Мястото където Джордж е чакал Гери:


Щатската полиция е предоставила едно от техните кучета специално обучени да намират трупове. То също попаднало на диря. Някои от доброволците също съобщили за силна миризма на разложено близо до един дърварски черен път на няколко километра на север от Поплар Ридж. Горските дошли и претърсили местността, но не могли да намерят нищо.

Специалистите казват, че това не е необичайно. Кучетата могат да усетят миризма на метри или дори на километри от източника. Хората вярват, че там е имало мъртво тяло (на човек или животно), но няма гаранция, че това е била Гери.

Джордж и Кери през това време минавали през мъчителни дни без никакви новини. Всяка сутрин те ставали с нова надежда. "Не я бяха намерили мъртва" - разказва Кери - "така че ние продължавахме да си мислим, че ще я намерят жива на следващия ден".

С напредване на времето Кери намалявала своите очаквания. "Първо беше - тя е наред. После - те ще я намерят, но ще е малко пострадала. След това - тя ще е в лошо състояние, ще прекара няколко дни в болницата след което ще се прибере в къщи".

След седмица Кери вече се страхувала от най-лошото. Междувременно баща и си обещал - "ако не я намерят, ще приемем, че е мъртва"

В началото на август, на 12-тия ден от издирването властите обявили, че драматично намалят операцията. Както ръководителят на издирването Кевин Адам казал "не искам да го правя. Чувството е, че губиш, а аз мразя да губя". Той посъветвал семейството на Гери да се приберат в къщи. По-късно през седмицата Джордж свикал собствена пресконференция. От зала в неговата ПР фирма в Нашвил той обявил, че макар винаги да пази надежда, то е време да продължи напред. Съобщава също, че ще се проведе възпоменателна служба за неговата съпруга през октомври.

Част от планинарската/туристическата общност реагирала на изказването на Джордж с критики. Било твърде рано, те казвали. Горските все още търсели. Все още имало какво да се направи.

Група спасители, преди да се насочат отново към гората:


Близо 700 човека дошли на церемонията за да отдадат почит на една жена, която считали за техен най-добър приятел. Те чакали с часове за да изкажат съболезнованията си на Джордж. "Аз бях много гневен на Господ" - разказва Джордж - "но сега му благодаря, започнах да се фокусирам на благодарността вместо на съжалението".

Но дъщерята Кери не намерила успокоение в церемонията. "Има все още много въпроси без отговор" - казва тя.

Изминалите 18 месеца не дават много отговори.

Две седмици преди възпоменателната служба Джордж обявява награда от 15 000 долара за всякаква информация свързана със случая. Тази есен горската служба го е посъветвала да увеличи сумата и сега тя е 25 000 долара. Заедно с доброволци, горските са се върнали към горите обграждащи Поплар Ридж. Приятелите-планинари на Гери продължават да искат повече детайли за случая. Те казват, че има празноти и несъответствия, които изискват повече внимание.

Лист молещ за информация, сложен в района на изчезването на Гери:


В началото Джейн Лий, партньорката за преходите на Гери, спекулирала, че тя може да се е загубила край Поплар Ридж, но след това тя самата преминала от там и според нея тази секция е много добре маркирана. Лий също е мислила много за навиците на Гери - като всички тру-планинари тя винаги е оставяла раницата си на пътеката, когато и се е налагало да се отбие в страни за да се облекчи. Дори и да се е загубила в един такъв момент, нейната раница е трябвало да бъде намерена на пътеката. Освен това винаги е спирала между 9 и 10 сутринта за закуска и тогава е проверявала телефона си за съобщения - тогава и се е получило едното забавено съобщение.

Единственото място, където Гери може да е паднала и да не е открита е това за което стана въпрос в началото на статията. Но то е на по-малко от 1 час път от Поплар Ридж, а тя е тръгнала рано сутринта. Към 9-10 когато си е включила телефона, трябва вече да и е останало назад зад гърба.

Също така приятелите на Гери искат да знаят повече за мистериозното телефонно обаждане. Който и да се е обадил, той (тя) е знаел твърде много специфични детайли, включително нейния прякор "Инчлорм" и къде я чака съпругът и Джордж. Този човек би знаел тези неща само ако е разговарял с нея. Двете планинарки от началото на статията, които са говорили с Гери в Поплар Ридж - Ръст и Кларк, не са се обаждали. Тогава кой е бил и защо го е направил?

Пътеката преминава през няколко черни дърварски пътя - възможно ли е някой да я е отвлякъл?

Кевин Адам казва, че е далеч от отговорите на тези въпроси. Случаят все още го кара да се буди посред нощ. Той е прехвърлял различните сценарии милион пъти. Престъпленията са рядкост на пътеката. От нейното основаване през 1937 са се случили само няколко убийства и винаги трупа на жертвата и бил откриван.

Гери е някъде там, казва Адам. Просто още не сме погледнали на правилното място. Адам е търпелив. След няколко месеца снегът ще се оттегли и горските ще се завърнат на мястото. Те все още могат да разрешат този случай.

Източник

22 януари 2015

Зловещ случай с огледало

"Ок, звучи крейзи, но това наистина ми се случи преди няколко месеца.

Една нощ се събудих, отворих очите си и се огледах наоколо. Това което видях беше моята къща, но бе...различна. Изглеждаше сякаш всичко си е на правилното място, но в същото време не бе. Гледах наоколо няколко минути и тогава осъзнах - всичко беше обърнато, като отражение (в огледало). Тогава си вдигнах погледа и видях огледалото зад дивана на който спях. В него стаята изглеждаше както я помнех.

"Това трябва да е някакъв странен сън" - си помислих. Тогава забелязах движение в края на огледалото, след това се появи моята приятелка Анна. По лицето и бе изписан ужас. Аз се обърнах към дивана на който тя спеше и тогава се събудих...отново.

Бе утрин. Аз станах и погледнах към Анна, която вече се бе събудила. "Имах най-странния сън" - и казах. Тя се опули и каза: "аз се събудих миналата нощ и погледнах в огледалото там и ти също гледаше към мен. Но...в същото време ти все още спеше на дивана"."

Източник

21 януари 2015

Сензационно: към Плутон на борда на "Ню Хърайзънс" лети един човек от Земята

"Ню Хърайзънс" (от англ. "Нови Хоризонти") е апарат на НАСА изстрелян на 19 януари 2006 и след няколко месеца (през юли т.г.) той ще достигне планетата-джудже Плутон.

Няколко години след изстрелването на апарата, от НАСА оповестяват, че на борда му има качени необявени първоначално 9 "пътници" и предмети. Точно 9, вероятно защото Плутон се считаше за деветата планета в Слънчевата система преди да бъде дисквалифициран до статута на планета-джудже.

Да почнем с най-интересното - с "Ню Хърайзънс" лети един земен човек! Има обаче една малка подробност - никой не твърди, че този пътник е жив. Клайд Томбо е роден през 1906 и е астрономът, който през 1930 открива Плутон. Умира през 1997. Прахът му е поставен в специална капсула, която е прикачена към апарата на НАСА (на снимката).


Другите "пътници без билет":

CD-ROM с около 434 000 имена на земни жители участвали в програмата "Изпрати своето име на Плутон". Аз съм участвал в нещо подобно но за Марс. Не съм сигурен дали беше с марсохода "Кюриосити" или с предишния апарат "Финикс", но на Марс има една земна машина която носи диск на което е записано и моето име.

Втори CD-ROM на който има снимки на екипа участвал в изграждането на "Ню Хърайзънс".

Монета от четвърт долар от щата Флорида - от там апаратът е изстрелян в космоса.

Монета от четвърт долар от щата Мериленд, където е построен.

Парче от друг космически кораб "SpaceShip One" - това е първият частен апарат достигнал космоса (през 2004) и върнал се на Земята. Това е голяма стъпка за човечеството в овладяването на космоса и затова една пластина от "SpaceShip One" е закачена към "Ню Хърайзънс" като признание за успеха (на снимката).



Американският флаг.

Друга версия на американското знаме.

Американска пощенска марка от 1991 на която пише: "Плутон: все още неизследван".


Източник

ПОДОБНИ СТАТИИ:




"Кеплер" се завърна и то с откритие!

20 януари 2015

Хуманоид на пътя София-Враца, 17.1.2015

Това е съобщение от читател:

В събота вечер някой или нещо ни (на мен и нашите) направи много лоша шега. Или поне за него е било шега. Опита се да направи катастрофа. Тоест ни заслепи нарочно и за малко да излезем през мантинелата. Мисля, че не беше човек защото беше високо близо 3 метра. Имаше два лазера (зелени). Другото което е, че колите зад нас спряха супер рязко още преди светлините да започнат. На въпроса ми, къде се е случило това: на излизане от София по пътя за Враца. Понеже аз зяпах през прозореца лазера уцели мен вместо страничното огледало и така не успяхме да катастрофираме. Докато се отдалечавахме лазерите още шареха по колата, но бяхме твърде далеч. А другото което е, че може би чак 20-30 минути по-късно видяхме друга кола (да идва в противоположната посока). На мой въпрос, колко автомобила е имало зад тях: може би имаше около 4 който бяха по същия път като нас.

Следват няколко уточняващи бързи въпроса.

Въпрос: другите хора в колата какво смятат?

Ами майка ми и баща ми просто казаха, че било просто много странно и това е.

Въпрос: двата лазера в различни посоки ли бяха насочени?

Да, всъщност единия който сгреши целта си беше предназначен за лявото странично огледало, а другия светеше право в задното стъкло.

Въпрос: съществото непосредствено до пътното платно ли беше?

Ами беше по средата на двете платна.

Въпрос: лазерите в ръцете ли му бяха, на нивото на тялото ли?

Значи имаше един на лицето и на гърдите

*****************

Понеже това се е случило съвсем скоро и според разказа е имало и други свидетели в други 4 леки коли, бих желал да помоля, ако някой, който прочете това и също е бил на мястото на инцидента, да пише на контактите дадени в лявата лента.

Иначе, по някаква странна причина това ми напомня малко на така нареченото "чудовище от Флатудс":

Чудовището от Флатудс - дело на военните?

19 януари 2015

Рог на трицератопс от преди 33 500 години?

Според Уикипедия:

Трицератопсите (Triceratops), (на старогръцки: τρικεράτωψ - трироголики) са род тревопасни динозаври, живели в края на кредния период (преди около 70 - 65 млн. години).

Вероятно са изглеждали по този начин:


Обаче през май 2012 в щата Монтана, САЩ е открит при археологически разкопки рог на трицератопс който е изследван чрез въглероден анализ и е датиран на 33 500 години, което е в разрез с научното схващане, че динозаврите са живели преди милиони години.



Съществува една група от учени, нарекли се "Палеохронологична група" чиято цел е да изследва "аномалиите в науката". Според тях динозаврите не са измрели преди милиони години, те са се разхождали по земята и преди някакви си 23 000 години.

До скоро датирането с въглерод-14 не се е прилагало върху костите от динозаври. Смята се, че този метод е точен до 55 000 години назад във времето, а понеже динозаврите са живели преди милиони години, нямало смисъл да се подлагат на въглероден анализ. Добре че има и учени които не робуват на догмите на науката. Този рог на трицератропс не е първият който се датира чрез споменатия метод - за голяма изненада всички изследвани динозавърски кости са датирани на хиляди, а не на милиони години.

Не стига това, ами и много човешки цивилизации има изображения, които твърде много приличат на динозаври. Тоест тези зверове са били все още живи, когато първите човешки култури са се формирали и споменът за тях се е предавал от поколение на поколение.




На изображенията: горе в ляво - каменен релеф от Анкор Ват, Камбоджа (1186 г.), горе в дясно - черга от Наска, Перу (700 г.), долу - гоблен от Шато де Блоа, Франция (1500 г.)

Но има нещо още по-сензационно от въглеродните датировки. През 2005 палеонтоложката Мари Швайцер (Mary Schweitzer) обявява, че е открила меки тъкани в кост от крак на Тиранозавър Рекс. Според науката това е невъзможно - протеините от меките тъкани се разграждат за по-малко от един милион години, не биха оцелели 68 милиона.

Въпреки нарастващия брой доказателства, всички те се отхвърлят от официалната наука. Според тях всички тествани проби са замърсени със съвременни организми и затова се получават такива резултати от датировката.

Източник

Ето и едно клипче с подобна тематика - дали по време на гражданската война в САЩ, не е застрелян летящ динозавър?



ПОДОБНИ СТАТИИ:




Великата американска стена - дело на човека или на природата




Галопиращи крокодили, които са се хранили с динозаври




Намерен е фосил на древно балоно-образно същество