16 октомври 2014

Дивите деца

Обзорна статия подготвена от читателка.

Свикнали сме да ги наричаме „дивите деца” или “децата Маугли” по едноименния разказ на Ръдиърд Киплинг, макар че истината за тях няма нищо общо с красивия разказ на великия писател, нито с прекрасното филмче на Уолт Дисни. Колкото по-дълго са принудени да оцеляват в дивия свят, толкова по-трайни и необратими са негативните психофизиологически последици за тях. От древността до ден днешен самият факт на съществуването им буди интерес, а митовете за тях са забулени с толкова мистерия и романтизъм, че дълго време фактите се тълкуваха превратно и загърбваха научната истина.

Един от тези митове – този за легендарните братя Ромул и Рем, които полагат основите на вечния Рим, след като били отгледани от вълчица, се появява още в зората на цивилизацията. Притчите за сътворението на света, с които древните се мъчели да си обяснят законите, управляващи природата, са преизпълнени с митични същества – полухора, полуживотни, – а случките с тях вървят паралелно както в света на животните, така и в този на хората. Дори легендата за всемогъщия Зевс се основава на мита, че бил откърмен от свещената коза Амалтея. Да не говорим за древните индийски, китайски и изобщо ориенталски сказания, в които богове и хора извършват велики дела, превъплътени в образите на животни. Поради тези исторически предпоставки разказите за отгледаните от животни деца също са обгърнати в мистицизъм и романтика някъде до Късното средновековие, когато хората реално се натъкват на истински подобни случаи.

ЛЕГЕНДИТЕ

Ромул и Рем

Първоначалният вариант на историята за Ромул и Рем, даден в изложението на древния римски летописец Фабий Пиктор и преразказан от Момзен, звучи по следния начин: Родените от дъщерята на предишния цар Нумитор, Илиа, близнаци, които били заченати в обятията на бога на войната Марс, по заповед на управителя на Алба - Амулий, трябвало да бъдат хвърлени в реката. Слугите на царя носели децата към река Тибър близо до Палатинския хълм; когато обаче се опитали да слязат от хълма към реката, за да изпълнят заповедта, забелязали, че нивото на реката се е повишило и не могат да стигнат до коритото на реката. Слугите хвърлили коритото с децата в плитчините до брега. Известно време то се задържало на повърхността, но скоро водата се отдръпнала и след като се ударило в един камък, коритото се преобърнало и плачещите деца паднали в крайбрежната тиня. Плача им чула една току-що родила вълчица, чието виме било пълно с мляко. Тя се приближила до децата и им дала да бозаят; докато сучели, вълчицата ги ближела с език.

Един кълвач, който летял над тях, започнал да пази децата и да им носи храна. Очевидно бащата се грижел за своите синове, защото вълкът и кълвачът са свещени животни на бога Марс, техния баща. Един от царските пастири, който изкарвал животните на пасището, от което водата се била отдръпнала, видял това. Поразен от зрелището, той извикал своите приятели и те намерили вълчицата, която като майка се грижела за децата, и децата, които се отнасяли с нея като със своя родна майка. С викове и силни звуци мъжете се помъчили да прогонят животното, но вълчицата не била страхлива и макар да оставила децата, тя не сторила това от страх; бавно, без да обръща внимание на пастирите, тя се скрила в гъстата гора, на свещеното място на Фавн, там, където водата стремително бликала от планинската клисура. През това време мъжете взели децата и ги отнесли при главния пастир на царя, Фаустул, тъй като решили, че боговете не искат тяхната гибел.

Жената на Фаустул току-що била родила мъртво дете и била потънала в скръб. Мъжът и дал близнаците и тя ги нахранила. Двамата съпрузи отгледали децата и ги нарекли Ромул и Рем. По-късно, когато бил основан Рим, цар Ромул построил дома си недалеч от мястото, където коритото било изхвърлено на брега. Клисурата, в която се скрила вълчицата, оттогава е известна като Вълча клисура, Луперкал. На това място била издигната желязна статуя на вълчица с близнаци, а самата вълчица, Лупа, била почитана от римляните като божество. По-късно легендата за Ромул претърпява множество промени, изопачения, добавки и интерпретации. Най-известна тя е във формата, изложена от Ливий, откъдето научаваме някои неща за предисторията и по-нататъшната съдба на близнаците. Цар Прока завещал царската титла на своя първороден син Нумитор. Но по-младият брат на Нумитор, Амулий, го сваля от трона и сам станал цар.

И за да не може родът на Нумитор да даде потомък, способен да отмъсти, той убива всички деца от мъжки пол. Амулий прави дъщерята на Нумитор — Рея Силвия, весталка и така я лишава от всякаква надежда за потомство, като я свързва с обет за пожизнена девственост, наложен и под вид на най-почетно отличие. Но девойката весталка била изнасилена от него и след като родила близнаци, тя назовала като баща на своите незаконни деца Марс, било защото сама била убедена в това, било защото и се струвало по-приемливо да представи като виновник за събитието един бог. Разказът за начина, по който децата били хвърлени в Тибър, гласи, че когато се отдръпнала, водата оставила на сушата коритото, което през цялото време се държало на повърхността. В коритото се намирали момчетата и една вълчица, която отивала да пие вода, но привлечена от детските викове, им дала да бозаят.

По-нататък се разказва, че децата били намерени от главния царски пастир, на име Фаустул, който ги отнесъл у дома при жена си Ларенция, където те израснали. Някои смятат, че Ларенция била наричана от пастирите Лупа, тъй като жертвоготовно (като вълчица) откърмила децата, и така възникнала забележителната легенда. Когато пораснали, юношите Ромул и Рем защитавали стадото от диви животни и разбойници. Веднъж Рем бил заловен от злодеи, които го обвинили, че той краде овцете на Нумитор. Но Нумитор, на когото го дали за наказание, се трогнал от неговата младост и като научил, че юношата има брат близнак, заподозрял, че братята може да са неговите внуци, от които Амулий искал да се избави. Докато развълнуван търсел сходство с чертите на дъщеря си и мислел за съвпадението във възрастта на юношата и времето, минало от деня, когато децата на дъщеря му били изхвърлени в реката, се появил Фаустул с Ромул; когато пастирите разказали как намерили децата, назрял заговор.

Юношите се хванали за оръжието, за да отмъстят, а Нумитор — за да си върне правото върху престола, от който бил незаконно свален. След като Амулий бил убит, Нумитор отново получил властта, а юношите решили да основат град на мястото, където били захвърлени и израснали. Започнал разгорещен спор по въпроса кой от братята да управлява току-що издигнатия град, защото нито един от близнаците нямал правото на първороден син, а резултатът от гледането по вътрешността на птици бил също толкова неопределен. Легендата разказва, че Рем, присмивайки се над брата близнак, прескочил новопостроената стена и Ромул толкова се ядосал, че убил брат си. След това Ромул станал единствен владетел. А градът в негова чест бил наречен Рим.

Маугли

Маугли е измислен герой, които се появява за първи път в книгите на Ръдиърд Киплинг „Книга за джунглата“ и „Втора книга за джунглата“. Малко момче на име Маугли, попада сред джунглата, където е отгледано от вълча глутница. Там то среща още мечката Балуму, която му преподава Закона на джунглата и Черната пантера Багира, която пък го учи на лов. С тяхна помощ Маугли побеждава враговете си, най-страшен от които е Куция тигър Шир Хан.



Тарзан

Тарзан е измислен (литературен) герой, дете, отгледано от маймуни в африканската джунгла. Книгата "Тарзан на маймуните" (Tarzan of the Apes) с автор Едгар Райс Бъроу е публикувана през 1914 г. Оттогава по нея са направени десетки филми, и има няколко продължения на книгата.

Тарзан е син на благородници, които загиват, атакувани от лъв, а Тарзан, който по това време е бебе, бива отгледан от вид маймуни, наречени Мангани, неизвестни на науката. Името Тарзан означава Белокожият, но неговото английско име е Джон Клейтън, лорд Грейсток. Той среща млада американка, Джейн Портър и се влюбва в нея. За кратко отива в Америка, но е отвратен от цивилизацията и нейния фалш и двамата с Джейн се връщат в Африка.

ИСТИНАТА

Първото откритие датира от средата на ХІV в., когато в Хесен, Германия, било открито седемгодишно момченце, отгледано от вълци. В средата на ХVІІІ в. Жан-Жак Русо пък разказва историите на пет малки „дивачета”, а в края на същия век в европейската историография вече се появяват научни разкази за четиринайсет от тях. По-голямата част са деца вълци или деца мечки, тоест отгледани от вълци и мечки. Постепенно започнали да пристигат описания за аналогични факти от други краища на света, предимно от Индия. Към края на века в научната хронология вече са описани случаите на 53 деца, отгледани от диви животни. Благодарение на невероятните усилия на немския учен Блументал броят на проучените свидетелства скача до сто.

Всъщност целта на учените от времето на Русо до наши дни е да развенчае едни от най-красивите митове за сътворението на света и появата на висш разум на Земята. Основният въпрос е обърнат към изучаването на човешкия интелект, на законите за неговото развитие и факторите, които го предопределят. Какво е въздействието на социото? В какво се превръщат децата, останали сами сред дивата природа? Възможно ли е наистина те да приличат на Маугли и Тарзан – героите на Киплинг и Едгар Райс Бъроу. Или са по-скоро сходни с добрия по природа дивак, описан от Русо. За зла участ на потърпевшите истината не съответства нито на едното, нито на другото...

Почти всички описани случаи имат една обща характеристика. Независимо от възрастта си откритите същества ходят трудно на два крака, нямат никакви говорни умения, но затова пък имат невероятно обоняние и слух. Дивите деца не проявяват никакво желание да общуват с хора, а само някои от тях – с животни. Не знаят какво е срам, рядко се усмихват, не плачат, но имат чести пристъпи на гняв. През 1940 в The American Journal of Psychology започват периодично да се появяват статии на американски и други учени, в които познатите дотогава случаи са групирани в три категории:

деца, живели в пълна изолация сред дивата природа;

деца, живели при същите условия, но в компанията на някакви животни;

деца, обречени на изолация от психически извратени и болни хора

Към първата от тези три групи се отнася случаят от 1797 г. на хлапето от Авейрон, наречено Виктор. През 1970 големият френски режисьор Франсоа Трюфо филмира по неговия случай великолепна творба. Истината за Виктор не е красива и едва ли би могла да се митологизира... Той не говори, но издава доста неприятен звук, наподобяващ ръмжене. Първоначално всички го мислели за глух, тъй като не реагирал дори на силни шумове в непосредствена близост. Впоследствие било установено, че има перфектен слух, тъй като различавал и най-малки шумове зад гърба си. Винаги първо душел храните, а дрехите, които му обличали, разкъсвал със зъби. Не усещал топлина и студ, тъй като прекарал цялото си детство гол. Тялото му било покрито от белези, а един от тях бил от хладно оръжие, което навело учените на мисълта, че преди да бъде изоставен, е правен опит да бъде убит. Развитието му в нормална среда било наблюдавано от младия тогава д-р Жан-Марк-Гаспар Итар, който по-късно оставя трайни следи в психологията и педагогиката. След съжителството си с д-р Итар Виктор преодолява голяма част от дивашките си навици, но успява да се научи да произнесе само няколко прости думи и словосъчетания.

Още по-тъжна е историята на малките индийски момиченца Амала и Камала, които са интересен случай на зоантропия (от англ. zoanthropy - термин, който най-често се употребява в случаи на психическо отклонение). Когато били открити, те се държат и действат точно като вълците, сред които са открити в Индия през 1920. Лекарите преценили, че Амала е на около година и половина, а Камала – на повече от осем. Момиченцата само лазели и затова краката и ръцете им били покрити с мазолести образувания и истинска кора от засъхнала кръв. Те не можели да говорят, но стенели и виели. Ядели предимно мърша, а водата ближели. Дневната светлина предизвиквала у тях силно безпокойство, но когато настъпвала нощта, ставали самоуверени и дръзки. Те били оставени на грижите на един от най-добрите индийски специалисти – д-р Сингх от Миднапур, който имал многобройни контакти в научните среди. Скоро момиченцата станали известни като „дивите деца” от Миднапур. Амала починала само след година, но Камала преживяла под грижите на д-р Сингх цели осем. Научила се да ходи и да употребява с лекота повече от 50 думи. Нещо повече – тя свикнала с околния свят и дълбоко ценяла компанията на хората, които се грижели за нея. С времето придобила и силно чувство за срам, не позволявайки никой повече да я види гола.

Друг известен случай е този на Петер от Германия, открит някъде около 1720. Той оцелял сам сред природата, хранейки се с плодове, зеленчуци и птици, които сам ловял. Когато разбрал за детето, английският крал Джордж І настоял да го отведат в Лондон, където под грижите на добри лекари преживял до 68 години. Макар че с времето изгубил дивашките си навици, Петер никога не проговорил като останалите хора.

Един от най-ужасяващите е несъмнено случаят на малката американка Джини. Тя била освободена от зловещото пленничество на своя баща през 1970 на тринайсетгодишна възраст. Още от съвсем малка била изолирана в помещение без прозорци, така че никога не била виждала околния свят, хората и дори останалите помещения от къщата. Живеела завързана за един стол, без да може да контактува с когото и да било. Когато я открили, Джини страдала от страховито недохранване, не можела да говори, ходела трудно и нямала никакво чувство за топлина и студ. Непрекъснато мастурбирала поради дългите сексуални извращения на баща и. Това е единственото, което я отличавало от другите изолирани от света деца, които никога не проявили интерес към секса. Джини не виждала на разстояния, по-големи от няколко метра, тъй като държаното в пълна тъмнина зрение атрофирало. С течение на годините тя успява да се приспособи към новите си условия на живот и дори започнала да говори.

Историята познава и друг подобен случай – този на немското дете Каспар, – открит през 1828. Тогава бил на 16 години, но умственото му развитие отговаряло на тригодишно дете. Полу-изръмжавал само няколко думи и ходел тромаво на два крака. Не различавал собственото си изображение в огледалото, търсил скрити зад него хора. Каспар все пак се научил да говори и тогава разказал тъжната си история. Цялото му детство преминало в дупка в земята, където от време на време някакъв мъж му носел храна. Когато през 1833 започнал да проявява истински проблясъци на разум, бил убит от напълно непознат.

За Каспар се разказва и това:

28.05.1828г. Докато обущар се разхождал из улиците на Нюрнберг, 17-годишен младеж му подал писмо.Било адресирано до капитана на драгунския ескадрон, разквартируван недалеч и се казвало, че подателят му прекарал 16 г. в самота, изолиран напълно от хората и не е виждал никога светлина. Живеел в колиба и неизвестно кой му носел хляб и вода. Научил го да стои изправен, да ходи, да говори и му написал препоръчано писмо.Пишело още, че момчето може да служи като добър войник.И явно имал право,защото макар,че младежът едвам можел с мъка да произнесе няколко думи, имал отлично обоняние, чрез което различавал хора и растения, а на тъмно виждал така добре,както и на светло.

Възпитанието на Каспар Хаузер (тъй пишело в писмото,че се казвал младежът), почнало от А и Б. Вървяло бавно, но все пак се научил да чете и дори се пристрастил в отглеждане на цветя. В края на 1831г. Хаузер бил изселен в Ансбах, при д-р Майер, според който развитието на "дивото дете" било на нивото на 8-годишно в човешко общество.

През 1834-та, в парка младежът бил наръган от непознат. Раната се оказала смъртоносна, а слуховете наместват богатство и наследници във връзка с изоставянето на детето и убийството му.

Описаните случаи вече достигат 100. Но обстоятелствата около тях следва да се анализират много внимателно и прецизно. Някои засягат отдавна минало време, а фактите са препредавани многократно от уста на уста. Такава е историята на малка французойка, открита през 1731. Легендата разказва, че пиела кръвта на зайците и причинила смъртта на друго момиченце, с което живеела. Особено многобройни са разказите за „децата животни” в Индия, които имали най-причудливи съдби. Едно момче успяло дотолкова да се обучи, че дори постъпило в полицията, където се оказало незаменимо с необичайните си умения, разказва преданието. Също в Индия от столетия се разказва легендата за млад женски леопард, който след като загубил своето малко, отвлякъл и отгледал невероятно надарено дете.

Сред “приемните родители” има вълци, шимпанзета, мечки, чакали, пантери, гепарди, дори кокошки и щрауси. Откритите от хората деца с малки изключения не били особено щастливи, а за някои от тях това се оказало фатално. През ХVІІ и ХVІІІ в. те често били показвани по циркове и панаири, а понякога и на научни симпозиуми... Някои от тях получили вторичен и непоправим стрес от контактите в новата среда. Малките Амала и Камала например наблюдавали убийството на осиновилата ги вълчица от ловците, които после ги приютили. Те изпитвали неподправен ужас от вида на хора с лъкове и ловни атрибути. Други се разболявали неизлечимо поради промяната в начина на хранене. Тези създания не били особено приспособими и към човешките болести. Факти, довели до серия научни спорове за начина на живот, който трябвало да водят. Силно научно течение защитавало тезата, че трябвало да се оставят да живеят в условия, максимално близки до естествените за тях. Но през ХІХ в. повечето учени били убедени, че човешките гени са напълно достатъчни, за да се възстановят за кратко време уменията на поставените отново в нормални условия деца. Дълги години те не приемали факта, че клетите създания не се научавали да говорят, търсейки обяснения в напълно несъществуващи физически дефекти. Нещо повече, някои дори твърдели, че децата са се озовали в злощастното си положение поради умствена изостаналост. Научните открития и факти днес говорят нещо съвсем друго.

Макар че могат да назовават предмети с имената им, дивите деца не могат да се научат да съставят изречения. До края на живота си по-голямата част от тях не се чувстват добре сред себеподобните си и признават за “свои” единствено животните. Колкото по-дълго и от по-ранна възраст детето е живяло сред тях, толкова по-трудно се адаптира към цивилизования начин на живот. Както категорично заявява пионерът в детското развитие, американският психолог и педиатър Арнолд Гезел (1880-1961), нито едно човешко създание не може да оцелее дълго без естествената си човешка среда. Интересно е да се добави, че всички познати и описани случаи са на деца или юноши. Не са известни такива на зрели индивиди.

Най-пресните факти за живели в изолация деца по категоричен начин доказват, че средата е жизнено определящият фактор за тяхното интелектуално развитие. Безспорен е случаят с Андрей Толстик, днес на 12 години. През 2005 той бил открит в Сибир, обграден от грижите на овчарско куче. Когато бил едва на 3 месеца, майка му напуснала семейството, а баща му се пропил и го изоставил сам с кучето в празната къща в покрайнините. Животното му помогнало да оцелее в кошмарните условия на сибирската тундра. Когато го намерили, Андрей ходел на четири крака, бягал от хората, хапел и ръмжал. Завели го в приют, където лекарите се опитват да установят дали детето може да се приобщи към хората, или завинаги ще си остане “куче”. Андрей се научил да ходи изправен, да си оправя леглото и да яде с лъжица. Той обаче имал вродени слухови и говорни проблеми, така че шансовете му да се приспособи напълно били минимални.

Същата е съдбата и на петгодишно момиченце от Източен Сибир. През 2009 то било открито в апартамент, където живеело с родителите си, но никой не се грижел за него. Детето било отгледано от няколко кучета и котки и никога не било излизало навън. Когато го открили, момичето се хвърляло срещу хората като малко кученце. През цялото време на отшелничеството си то общувало с кучетата и котките на техния език. Не можело да се храни с лъжица, а като куче изхвърляло яденето от чинията и го ядяло направо с уста. Родителите му също били силно асоциални. Съседи разказват, че живеели изолирано и не излизали през деня, а само през нощта, за да не срещат никого.

Най-обнадеждаващ е случаят на отгледаното от семейство маймуни момченце от Уганда. Едва на 2 години, Джон Себуня станал свидетел на убийството на собствената си майка от освирепелия му баща. Ужасен бяга в джунглата и губи контакт с външния свят. Три години по-късно го намерила тамошна туземка, докато търсела храна в джунглата. Тя и племето є се опитали да го приберат при себе си, но срещнали яростната съпротива на неговите “осиновители” – семейство зелени маймуни. Приматите замеряли ожесточено племето с клони и камъни в желанието си да защитят малчугана. Когато все пак го завели в християнско сиропиталище, видът му бил плашещ. Той страдал от свръхокосмяване, а тялото му било покрито с рани. Белезите по краката му показвали, че не се е научил да ходи. За осем години обаче постигнал завидни резултати, научавайки се да ходи и дори да свири на музикален инструмент.

7-годишният Ваня Юдин е прекарал целия си досегашен живот в апартамент, пълен с птици, а майка му го третирала като един от домашните си любимци. 31-годишната Светлана Юдина не говорела със сина си и това го принудило да комуникира основно с птиците, като научи техния език. Майката на момчето-птица се интересувала повече от пернатите, отколкото от сина си, и така го превръща в истински Маугли. Момчето-птица е открито случайно в началото на февруари т.г. от волгоградски социални работници. Те твърдят, че животните, с които живял малкият Ваня, се превърнали в ролеви модел и момчето започнало да копира несъзнателно поведението им. Така например когато момчето се чувствало разочаровано, че никой не го разбира, то започвало да маха с ръце, все едно пърха с криле. Майката работи като продавачка на вестници и живее изключително бедно. След откриването на момчето-птица майката собственоръчно подписва документ, с който се отказва от родителските си права над него. Момчето е настанено в подходящо социално заведение.

Кое прави човешкото общуване и реч толкова важни за интелектуалното ни развитие? Отговора можем да потърсим отново в някои от примерите, описани в научните монографии. През ХVІІІ в. император Фридрих II Хохенщауфен забранил на няколко дойки да разговарят със сираците, за които се грижели. Той бил убеден, че ако се оставят без външно влияние, децата ще проговорят на естествения човешки език, който предполагал, че е гръцки или латински. Малките издъхнали на различна възраст, без никога да проговорят. Днес със сигурност се знае, че първите години са решаващи за формирането на човешките говорни навици, предопределящи в най-голяма степен интелектуалното развитие на индивидите. Учените дори употребяват като термин „границата на осемте години”, след които нещата са почти необратими.

Човек може и да загуби говорните си способности, но ако ги е притежавал, лесно може и да ги възстанови. Това доказва случаят с шотландския моряк Аликзандър Селкърк, намерен на о. Мас а Тиера от архипелага Хуан Фернандес след четиригодишно самотно съществуване. Животът му дал повод на Даниел Дефо да напише знаменития "Робинзон Крузо". Селкърк загубил на самотния остров способността си да комуникира, но бързо я придобил отново, попадайки в нормалното си обкръжение. В мозъка му лесно се възстановили вече съществували връзки. Според анатома Огюст Робер „децата научават през първите две години от живота си от своето обкръжение повече, отколкото през целия си останал живот. Ако това влияние липсва, мозъчното развитие се забавя и настъпват непоправими изменения.” Затова и индивид, който не е чувал човешка реч до осемгодишнината си, се изправя пред огромни проблеми, тъй като в мозъка му са настъпили необратими неврологични промени. Описаните случаи доказват това. Успява да се обучи единствено угандийското дете, което до двегодишна възраст живяло в естествената си среда. Останалите научават отделни думи и изрази, които използват тромаво и неубедително. Германецът Петер използвал думата планина за всички високи неща, докато французинът Виктор смятал, че думата книга се отнася само за конкретния екземпляр. Но ако Виктор беше отвел лекарите си в гората, ако ги беше поставил при същите екстремни условия, при които протекъл неговият живот, кой знае? Той също би ги взел за ранени или болни животни. Затова защо да съдим? Може би интелектът ни не е нищо повече от умението ни да се приспособяваме към околната среда...

Обратното доказва случаят с Рочом Пнгиен - "жената Маугли", намерена в джунглите на Камбоджа, която се загубила в джунглата на 8 годишна възраст.

Съвременният начин на живот се оказа по-сложен и от най-гъстата и трудно проходима джунгла. Ежедневието в Камбоджа не понесе на "жената Маугли", която бе намерена през 2007 г. в дивата природа и тя отново се е завърнала в джунглата. През трите години, които прекара при семейството си, Рочом Пнгиен не успя да се приспособи към човешкия начин на живот, писа в. "Телеграф". Опитите й да научи кхмерски език или местното наречие били белязани от пълен провал. Рочом не се научила да ходи, а продължавала да пълзи и да върви прегърбена, отказвала да носи дрехи и няколко пъти се е опитвала отново да избяга в гората. Нейният баща, местният полицай Сал Лоу, споделил, че напоследък дъщеря му отбелязвала значителен напредък в приобщаването си към съвременния свят, когато преди седмица изчезнала отново. "Съблече се и избяга от къщата, без да каже дума", разказва бащата. Последният опит за приобщаването на Рочом към хората е било включването й в събирането на плодове. В общество, ръководено от мистични вярвания, бащата обвинява горските духове за изчезването на детето си. Той дори се е обърнал към магьосник, за да му помогне да я намери. След като многократните опити момичето да бъде намерено не дали резултат, Сал Лоу започнал да спестява за див вол, прасе, пиле и четири кани вино, които ще гарантират завръщането на дъщеря му.

Според друга теория обаче Рочом просто не е успяла да се адаптира към обществото, което е довело до силен стрес. По всяка вероятност в джунглата тя е преживяла страховити събития, които са се отразили пагубно върху способността й да общува с хората.

Момичето изчезнало през 1989 г. заедно със сестра си, която така и не била намерена. Двете завели на паша бивол близо до границата с Виетнам. Цели 18 години Рочом живяла в дивата природа, когато през 2007 г. била хваната да краде храната на местен фермер. Вярващите в свръхестественото камбоджански селяни твърдят, че са я виждали редом до гол мъж със сабя, за когото твърдят, че е горски дух. Според други версии за момичето се грижело номадско племе.

Родителите й, които отдавна били изгубили надежда, че отново ще видят дъщеря си, я разпознали по белег на рамото. Бащата обаче отказал да бъде направен ДНК тест, който със сигурност да установи роднинските връзки. Според камбоджански неправителствени организации е невъзможно 8-годишно момиче, на колкото е била Рочом, когато изчезнала, да оцелее само в свирепите условия на джунглата. Те смятат, че тя всъщност е била отгледана в плен. Твърденията им се потвърждават и от факта, че Рочом можела да си служи с лъжица без проблем, а по китките и глезените си имала белези, сякаш била връзвана. Истината обаче едва ли ще излезе наяве, тъй като жената Маугли не е произнесла нито дума на разбираем език.

ОБРАТНАТА СТРАНА

Има десетки, ако не и стотици примери за диви животни, които са приети за човешки деца. Това е особено разпространено в страните от Югоизточна Азия, където периодично се появяват новини за намерени „мауглита". Неотдавна властите в Куала Лумпур иззеха маймунче от дома на жена, която го кърмела като човешко дете.

По данни на Malaysian Star, сътрудници от Департамента за националните паркове и дивата природа в Куала Лумпур получили писмена жалба за държана в плен маймуна. Защитниците на дивата природа реагирали незабавно. За тяхна изненада обаче в посочения в жалбата дом открили маймунче, облечено в ританки. Стопанката обяснила, че няма за нищо на света да се раздели с него, тъй като то има нужда от нея. Тя заявила пред природозащитниците, че маймунчето е кърмаче и се нуждае от млякото, което му дава.

Жената намерила маймунчето полумъртво от глад. Малко преди това тя била отбила сина си, но имала още кърма. Преценила, че може да спаси маймунското бебе, ако се престори на негова майка. Така и сторила.

Въпреки молбите на осиновителката да я оставят да се грижи за намереното маймунче, природозащитниците били непреклонни. Аргументирали се, че тя няма лиценз, който да й позволи да държи в къщата си диво животно и прибрали маймунчето.

Колкото и странно да звучи, подобни случаи не са рядкост. Жените от папуаското племе капауко редовно кърмят прасенца. Свинята е култово животно сред папуасите, живеещи в Нова Гвинея. Там тя е пълноправен член на семейството, към нея се обръщат по име, говорят й, милват я и скърбят искрено, ако се пресели на „оня свят". В някои от семействата се счита за нещо нормално свинското дете да се отглежда наравно с човешките. Така както споделя софрата, то не се лишава и от майчината кърма. Едва ли някой в цивилизованите страни ще приеме за нормална гледката, в която на едната гръд е поставено бебе, а на другата - прасенце. Но такива сцени там са нещо обичайно.

През 2007 г. световните агенции разпространиха новината за бирманка, която пожелала да кърми две новородени тигърчета. Майка на три деца, най-малкото от които 7-месечно кърмаче, Хла Хтай предложила услугите си на дойка, когато тигрицата Ноа-Ноа разкъсала едно от децата си. „Аз пожелах да кърмя тигърчетата четири пъти дневно, докато не им покарат зъби", обяснява пред медиите Хла Хтай.

Източници: Уикипедия, bta.bg/site/parallels, sexnature.org, standartnews.com, politika.bg

Подбрала и съставила: Климентина Койчева

1 коментар:

  1. Толкова обширна и добре написана статия скоро не бях чел. Или поне не на български. Получих някои интересни отговори и си зададох някои въпроси. Запитах се защо хората сме станали такива, каквито сме сега. Не е само до еволюция. Вижда се, че поставени в дива среда забравяме всичко. Още по-интересен ми стана процесът на формирането на нашето общество и култура. Същинско чудо си е.

    Друго, което ми стана интересно, беше един от случаите. Става въпрос за Джон Себуня, който е избягал на 2 години и е бил намерен три години по-късно. „Той страдал от свръхокосмяване, а тялото му било покрито с рани.“ Интересно ми стана защо дете на 5 години е станало космато (като маймуна?) :)

    ОтговорИзтриване