28 юли 2014

Читателска история от Радомир

Беше лятото на 1999 г., бил съм на 11-12 години. Бях с братовчедите ми при баба и дядо. Беше горещо лято и ние всеки ден сновяхме из къщата и двора, увлечени в игри. Къщата е устроена така, че две стаи гледат към предния двор и улицата, а другите две - към задния двор.

Един слънчев ден ние си играехме на криеница в задния двор. Слънцето печеше точно над нас. Увлечен в поредното търсене на скрилите се братовчеди, аз забелязах, че прозорецът на едната стая на втория етаж някак си неестествено блести и сякаш ме заслепява нарочно (все едно някой прави "зайче" с фенер и постоянно насочва лъчът към лицето ми). Спрях "издирването" и се приближих към стената на къщата, като гледах нагоре към източника на светлина, присвивайки очите си.

Тогава забелязах дядо ми, който ме наблюдаваше през стъклото, дръпнал пердето. Лицето му беше някак си неестествено осветено и размазано, все едно беше потопено под вода. Изтръпнах. Гледахме се в продължение на няколко секунди и след това той бавно се разтвори във въздуха, като пердето се върна в предишното си положение, закривайки изцяло стъклото.

Няколко минути след това аз извиках на братовчедите си да излязат от скривалищата си, казах им, че играта приключва и че трябва да се качим на втория етаж на къщата, за да видим дали дядо е добре. Разказах им за това, което се случи току-що с мен и те първоначално не ми повярваха, но като видяха колко съм пребледнял, склониха да отидем и да проверим.

Качихме се горе изключително предпазливо. Къщата е с външно стълбище, към което гледа прозореца на стаята и ние се изкачвахме приклекнали, защото ни беше страх от това пердето да не бъде дръпнато, стъклото отворено и "нещо" да не се протегне през него и да ни хване. Детски страхове, разбираемо е. Вратата беше заключена отвън, ключът беше в патрона на вратата. Зачудихме се дали е нужно да влизаме вътре, като се изрази съмнение, че ми се е привидяло или съм си измислял, но настоях и след минута дюшемето в коридора скърцаше под краката ни.

Срещу нас имаше голямо огледало, в което не смеехме да погледнем, толкова ни беше страх. Стигнахме до вратата на стаята и започна дебат за това кой да я отвори. Играхме на "камък, ножица, хартия" и по-малкият ми братовчед беше "избраният". Сякаш стана по-студено, всичко беше потънало в някаква неестествена тишина. Братовчедът се протегна към дръжката на вратата, обхвана я с ръка и след това веднага се дръпна като опарен. При въпросът ни "защо е направил така, страх ли го е", отговори, че изведнъж е усетил страхотен шум в ушите си, сякаш е в центъра на голям куп от хора и всеки му говори нещо едновременно с другите. Тогава аз реших да отворя вратата. Поех си дълбоко дъх, и за една секунда хванах дръжката, натиснах я и отворих вратата. Вътре нямаше никого.

Не помня как сме стигнали до там, но тримата стояхме до кладенчето в двора и дишахме така, все едно сме тичали по баира от гарата до тук. Бяхме потни, треперехме и се чудехме какво да предприемем сега. Дали да кажем на баба какво ни се беше случило или директно да говорим с дядо. Избрахме вторият вариант.

Дядо не ни повярва, нито пък баба. Каза, че ми се е привидяло за лицето на прозореца, че братовчедите са се подвели по детският ми акъл и да отиваме да си играем. Както се казва в днешно време, директно ни "отсвири".

След два дни дядо ми почина.


Няма коментари:

Публикуване на коментар